Джек Кетчам - Съседката

Ярката светлина бързо избледня в мрак. Борех се да се изправя на колене. Той ме ритна в корема. Паднах, не ми стигаше въздух. Отново пробвах да стана, но равновесието ми не бе наред. Почувствах вълна на гадене и объркване. След това някой друг също започна да ме рита, в ребрата, в гръдния кош. Свих се на топка, стегнах мускули и закачах мракът да се вдигне. Продължаваха да ме ритат и да псуват. Но започваше да действа, започвах да виждам, най-накрая достатъчно, за да установя къде е масата. Търколих се към нея, под нея и погледнах нагоре към краката на Рут и на Дони пред себе си. А после отново се обърках, защото имаше още едни крака там, където трябваше да бъде Мег, точно там, където тя лежеше на дюшека.

Голи крака. Изгорени и изпъстрени с белези.

Краката на Мег.

— Не! — викнах.

Изпълзях изпод масата. Рут и Дони се обърнаха, тръгнаха към нея.

— Ти! — кресна Рут. — Ти! Ти! Ти!

И до ден-днешен не знам какво си мислеше, че прави Мег тогава, дали изобщо е вярвала, че може да помогне — може би просто й бе писнало от това, от Рут, омръзнало й бе до смърт от болката, омръзнало от всичко, — но трябва да е знаела накъде ще бъде насочена цялата ярост на Рут, не към мен или към Сюзън, а право към нея, като идеална зла отровна стрела.

В очите й обаче нямаше страх. Те бяха решителни и ясни. Колкото и да беше слаба, успя да направи една крачка напред.

Рут се хвърли върху нея обезумяла. Хвана главата й между двете си ръце като мисионер, който изцерява някого.

След което я заби в стената.

Тялото на Мег започна да трепери.

Гледаше към Рут, право в очите й, и за момент доби озадачено изражение, сякаш дори сега питаше Рут защо. Защо.

После падна. Право на дюшека като торба без кости.

Потрепери още малко и накрая спря.

Протегнах се към масата за опора.

Рут просто стърчеше, вторачена в стената. Сякаш не вярваше, че Мег вече не стои там. Лицето й беше пепеляво бяло.

Дони и Уили също не помръдваха.

Тишината в стаята бе внезапна и необятна.

Дони клекна. Сложи ръка пред устните на Мег, след това на гърдите й.

— Тя… диша ли?

Никога не бях чувал Рут толкова плаха.

— Да. Леко.

Рут кимна.

— Покрийте я — каза. — Покрийте я. Закрийте я с нещо.

Кимна отново към никого конкретно, след което се обърна и прекоси стаята толкова внимателно и бавно, сякаш минаваше през натрошено стъкло. Спря на вратата, за да се окопити. После си тръгна.

И останахме само ние, децата.

Уили помръдна първи.

— Ще взема одеяла — промърмори.

Ръката му беше на лицето и покриваше окото му. Половината му коса бе изгоряла.

Но вече никой не изглеждаше ядосан.

Огънят пред масата все още тлееше, изпращайки нагоре струйки дим.

— Майка ти се обади — измънка Дони.

Гледаше към Мег.

— А?

— Майка ти — повтори. — Обади се. Искаше да знае къде си. Аз вдигнах. Рут говори с нея.

Не беше нужно да питам какво й бе казала. Не ме бяха виждали.

— Къде е Джафльо?

— Вечеря при Еди днес.

Вдигнах шината и я занесох на Сюзън. Не мисля, че разбра или че й пукаше. Гледаше към Мег. Уили се върна с одеялата. Огледа всички ни един по един, след което ги хвърли на пода, обърна се и излезе.

Чухме го как стъпва тежко по стълбите.

— Какво ще направиш, Дони? — попитах.

— Не знам — отвърна той.

Гласът му звучеше плосък и разсеян, смаян — сякаш него бяха ритали в главата, а не мен.

— Тя може да умре — натъртих. — Тя ще умре. Освен ако не направиш нещо. Няма кой друг. Знаеш го. Рут няма да направи нищо. Уили също.

— Знам.

— Тогава направи нещо.

— Какво?

— Нещо. Кажи на някого. На ченгетата.

— Не знам — поклати глава той.

Вдигна едно от одеялата от земята и покри Мег така, както Рут му бе казала. Зави я много нежно.

— Не знам — повтори.

Отново поклати глава. След което се обърна.

— Трябва да тръгвам.

— Остави ни работната лампа, а? Поне това направи. За да можем да се грижим за нея.

Изглежда го обмисляше за момент.

— Да. Добре — съгласи се накрая.

— И малко вода? Парцал и малко вода?

— Добре.

Излезе в мазето и чух течаща вода. Върна се с кофа и няколко парцала за прах и ги сложи на пода. След това закачи работната лампа за куката на тавана. Не ни погледна. Нито веднъж.

Пресегна се към вратата.

— Ще се видим — каза.

— Да — отвърнах. — Ще се видим.

После той затвори вратата.