Джек Кетчам - Съседката

— Качи се по стълбите до стаята ми, сложи ръка тук, на устата ми, за да мълча и ме вдигна от леглото. Носеше ме надолу по коридора, когато Рут… когато Рут…

Повече не можеше да се сдържа. Заплака. Протегнах се и докоснах рамото й.

— Успокой се. Всичко е наред.

— … когато Рут излезе от стаята на момчетата — предполагам, че ни е чула, — хвана Мег за косата и я събори на пода, а аз паднах върху нея, така че не можеше да мърда, и после дойдоха Уили, Дони и Джафльо и започнаха да я бият, да я удрят и да я ритат. След това Уили отиде в кухнята, взе един нож, опря го в гърлото й и каза, че ако мръдне, ще й отреже главата. Ще й отреже главата, това каза. Накрая ни заведоха долу. И там ми свалиха шините. Тази е счупена.

Чух я как потраква.

— После продължиха да я удрят и Рут използва цигарата си на… на нейната…

Сюзън се плъзна към мен и сложи ръката ми около себе си, докато плачеше на рамото ми.

— Не разбирам — прошепнах. — Щеше да се върне за теб. Щяхме да измислим нещо. Защо сега? Защо се е опитала да те вземе? Защо се е опитала да те вземе със себе си?

Тя избърса очи. Чух я как подсмърча.

— Мисля, че защото… Рут — трудно й беше да продължи. — Рут… ме докосва. Долу… нали знаеш… там долу. И веднъж тя… тя ме накара да кървя. И Мег… аз казах на Мег… и тя се ядоса… наистина се ядоса и каза на Рут, че знае и Рут я наби отново, наистина лошо, с лопата от камината и…

Гласът й се пречупи.

— Съжалявам! Не исках. Трябваше да си отиде! Трябваше ! Не съм искала да я наранят. Не можах да се сдържа! Мразя, когато ме докосва! Мразя Рут! Мразя я! И аз казах на Мег… казах й какво е направила и затова я хванаха. Затова се върна за мен. Заради мен, Дейвид. Заради мен!

Държах я и чувството бе като да люлееш бебе, толкова беше крехка.

— Шшшт. Отпусни се. Всичко ще бъде… наред.

Помислих си за Рут, която я докосва. Можех да си го представя. Счупеното, безпомощно малко момиче, което не можеше да се бори, и жената с празните блестящи очи като повърхността на бързо течащ поток. После блокирах тези мисли.

След доста време Сюзън се успокои.

— Имам нещо — подсмръкна тя. — Дадох го на Мег. Пресегни се зад далечния крак на работната маса. Зад нея. Опипай наоколо.

Направих го. Намерих кибрит и петсантиметров остатък от свещ.

— Откъде…?

— Отмъкнах го от Рут.

Запалих свещта. Меденото й сияние изпълни убежището. Почувствах се по-добре.

Докато не видях Мег.

Докато и двамата не я видяхме.

Тя лежеше по гръб, покрита до кръста със стар, тънък, мръсен чаршаф, който бяха хвърлили върху нея. Гърдите и рамене й бяха голи.

Имаше натъртвания навсякъде. Изгарянията й се бяха отворили и от тях изтичаше течност.

Дори в съня й мускулите на лицето й се бяха стегнали от болка. Тялото й трепереше.

Написаното проблясваше.

ЧУКАМ СЕ ЧУКАЙ МЕ

Погледнах Сюзън и видях, че се кани отново да се разплаче.

— Обърни се — помолих.

Защото беше зле. Всичко бе много зле.

Но най-лошото беше не онова, което й бяха направили, а това, което Мег сама си причиняваше.

Ръцете й бяха извън чаршафа. Тя спеше.

А мръсните, нащърбени нокти на ръката й работеха непрестанно и дълбоко от левия й лакът чак до китката.

Мег разкъсваше белега.

Опитваше се да го отвори.

Тялото, насилвано и пребивано, най-накрая се обръщаше против себе си.

— Не гледай — поръчах.

Свалих си тениската и успях да отхапя и разкъсам подгъва отдолу. Откъснах две ленти. Махнах пръстите на Мег от белега. Стегнато увих лентите два пъти около ръката й. След това ги завързах и отгоре, и отдолу. Вече не можеше да направи кой знае какво.

— Добре.

Сюзън плачеше. Беше видяла. Достатъчно, за да разбере.

— Защо ? — изхлипа тя. — Защо прави така?

— Не знам.

Но знаех, донякъде. Почти можех да почувствам гнева на Мег към нея самата. Задето се е провалила. Задето не е успяла да се освободи, задето е предала себе си и сестра си. Може би дори заради това, че е човек, на когото може да му се случи нещо такова изобщо. Затова че му е позволила да се случи и се е надявала, че някак ще го преживее.

Не беше честно, нито правилно да се чувства така, но смятах, че я разбирам.

Тя се бе подлъгала и сега здравият й разум се ядосваше на себе си. Как можах да съм толкова глупава? Почти сякаш си заслужаваше наказанието. Беше се подлъгала да повярва, че Рут и останалите са хора по същия начин, по който тя бе човек, и съответно нещата можеха да стигнат само донякъде. Само донякъде. А това не беше вярно. Те изобщо не бяха същите. Вече го бе осъзнала. Твърде късно.