Джек Кетчам - Съседката

Обърна се към останалите. Въздъхна.

— Кой иска да го направи?

— Аз — каза Еди.

Тя го погледна, леко усмихвайки се. Стори ми се, че го гледа по същия начин, който някога, не много отдавна, беше общо взето запазен за мен.

Предположих, че вече не съм любимото й хлапе от квартала.

— Вземи лоста — нареди.

И Еди го взе.

Задържаха го над пламъците. Беше много тихо.

Когато Рут прецени, че е достатъчно горещ, тя му каза да го махне и всички влязохме обратно вътре.

Няма да ви разказвам това.

Отказвам да го направя.

Има неща, за които знаеш, че ще умреш, преди да ги разкажеш, неща, за които знаеш, че е трябвало да умреш, преди да ти се наложи да ги видиш.

Аз гледах и видях.

Лежахме прегърнати в мрака.

Бяха махнали работната лампа и бяха затворили вратата, така че бяхме сами — Мег, Сюзън и аз — и лежахме на надуваемия дюшек, който Уили старши бе осигурил за семейството си.

Чувах стъпки да прекосяват от дневната към трапезарията и обратно. Тежки стъпки. Дони или Уили.

След това къщата утихна.

С изключение на стенанията на Мег.

Беше припаднала, когато я докоснаха с лоста, скова се и след това внезапно се отпусна, сякаш ударена от гръм.

Но сега някаква част от нея се бореше отново да дойде в съзнание. Страхувах се да мисля какво щеше да бъде за нея, когато се свестеше. Не можех да си представя болката. Не и тази болка. Не исках.

Бяха ни развързали. Поне ръцете ни бяха свободни.

Можех някак да се погрижа за нея.

Чудех се какво ли правеха там горе сега. Какво си мислеха. Можех да си ги представя. Еди и Дениз щяха да са се прибрали у дома за вечеря. Рут щеше да се е излегнала във фотьойла, с крака на табуретката и горяща в пепелника до нея цигара, втренчена в празния екран на телевизора. Уили щеше да е изтегнат на дивана и да яде. Джафльо щеше да е по корем на пода. А Уили, седнал изправен на някой от кухненските столове с права облегалка, може би щеше да гризе ябълка.

В печката щеше да има замразени полуфабрикати за вечеря пред телевизора.

Бях гладен. Не бях ял от сутринта насам.

Вечеря. Замислих се над това.

Когато не се приберях, родителите ми щяха да се ядосат. След което щяха да започнат да се тревожат.

Родителите ми щяха да се тревожат.

Съмнявам се, че някога преди този момент въобще ми бе хрумвало какво точно означава това.

И за миг ги обичах толкова много, че едва не заплаках.

После Мег пак простена и я усетих как трепери до мен.

Помислих си за Рут и останалите, които седяха горе мълчаливо.

Чудейки се какво да правят с нас.

Защото фактът, че аз бях тук, променяше всичко.

След днес вече не можеха да ми вярват. И за разлика от Мег и Сюзън, моето отсъствие щеше да бъде забелязано.

Дали родителите ми щяха да дойдат да ме търсят? Разбира се, естествено. Но кога ? Дали щяха да ме потърсят тук? Не им бях казал къде, по дяволите, ще бъда.

Тъпо, Дейвид.

Още една грешка. Знаеше, че тук може да си навлечеш неприятности.

Чувствах как мракът около мен се стяга, някак ме смалява, смачква пространството и ограничава възможностите и потенциала ми. И добих слаба представа за онова, през което трябва да е минала Мег всичките тези седмици, сам-сама тук долу.

Почти ти се искаше да се върнат отново, само и само за да облекчат напрежението от очакването и чувството на изолация.

В мрака, осъзнах, постепенно изчезваш.

— Дейвид?

Беше Сюзън. Стресна ме. Мисля, че това бе първият път, в който я чух да ми говори — или на който и да било друг всъщност — без първа да е била заговорена.

Гласът й бе уплашен треперлив шепот. Сякаш Рут беше на вратата и слушаше.

— Дейвид?

— Да? Добре ли си, Сюзън?

— Добре съм. Дейвид? Мразиш ли ме?

— Да те мразя? Не, разбира се, че не. Защо бих те…?

— Би трябвало. И Мег също. Защото вината е моя.

— Не си ти виновна, Сюзън.

— Съм. Аз съм виновна. Без мен Мег можеше да избяга и да не се върне.

— Тя се опита, Сюзън. Хванаха я.

— Не разбираш.

Дори и без да я виждаш, бе лесно да усетиш колко й е трудно да не заплаче.

— Хванаха я в коридора, Дейвид.

— А?

— Дойде да ме вземе. Беше се измъкнала някак.

— Аз я пуснах. Оставих вратата отворена.