Джек Кетчам - Съседката

Аз й повярвах.

И тогава чувството, което се опитвах да определя вече от няколко дни, най-накрая ми се изясни.

Започнах да треперя, сякаш стоях гол на силен декемврийски вятър. Защото можех да го видя, да го помириша, да чуя писъците й. Можех да видя до края в бъдещето на Мег — и в моето собствено, — да видя реалните последствия от такова действие.

И знаех, че съм сам в това.

Другите — дори Рут, въпреки импулсивността й, която я бе превърнала в тъмничар, въпреки изобретателността й с болката, въпреки всичките й приказки какво можеше да бъде, ако си бе запазила работата и не бе срещнала Уили старши, и не се бе омъжила и нямаше деца, — другите нямаха въображение.

Никакво. Съвсем никакво. Нямаха представа.

За всичко останало, освен за себе си, за всичко останало, освен настоящия момент, те бяха слепи, празни.

И аз треперех, да. С причина. С разбиране.

Бях пленен от диваци. Бях живял с тях. Бях се смятал за един от тях.

Не. Не диваци. Всъщност не.

По-лошо.

По-скоро глутница кучета или котки, или гъмжило от жестоките червени мравки, с които Джафльо обичаше да си играе.

Като някакъв съвсем различен вид. Някаква интелигентност, която само изглеждаше човешка, но нямаше достъп до човешките чувства.

Стоях сред тях, залян от различност.

От зло.

Хвърлих се към стълбите.

Чух как Уили изпсува и усетих ножа му да закача тениската ми отзад. Хванах дървения парапет и се извъртях към стъпалата.

Спънах се. Долу видях Рут, която сочеше, крещеше, устата й беше голяма черна празна зейнала дупка. Усетих ръката на Уили да ме хваща за крака и да ме дърпа. До мен имаше кутии с боя и една кофа. Пометох ги надолу по стълбите зад себе си и го чух отново да псува, както и Еди, докато изтръгвах крака си от хватката му. Изправих се. Запрепъвах се слепешком нагоре по стълбите.

Вратата беше отворена. Отворих със замах и мрежестата врата.

Лятната жега ме блъсна с една-единствена тежка вълна. Не можех да извикам. Трябваше да се боря да си поема въздух. Чувах ги как се приближават зад мен. Скочих надолу по стълбите.

— Мърдай! — изкрещя Дони.

След това внезапно той се оказа върху мен, засилката от скока му от верандата ме събори и ми изкара въздуха, а Дони се изтърколи далече от мен. Бях по-бърз от него. Станах на крака. Видях Уили отстрани, беше ми отрязал пътя към вкъщи. Видях и ножа да проблясва на слънчевата светлина. Не се опитах.

Претичах покрай протегнатите ръце на Дони, през двора, към гората.

Бях наполовина стигнал, когато Еди ме удари, хвърли се с всичка сила отзад на краката ми. Паднах и ненадейно той беше целият върху мен, удряше ме с юмруци, риташе и се опитваше да ми извади очите. Извъртях се и се извих. Бях по-тежък от него. Успях да го преборя. Еди хвана тениската ми. Аз я оставих да се скъса и се дръпнах. Спънах се назад, а после и Дони бе върху мен, след това и Уили и чак когато усетих ножа на Уили на гърлото си и го усетих как пробива кожата ми, спрях да се боря.

— Вътре, курво — каза той. — И да не съм чул нито една шибана думичка!

Поведоха ме обратно.

Гледката на нашата къща ме измъчваше. Продължавах да гледам натам за някакъв признак на живот, но нямаше такъв.

Качихме се и после слязохме в хладния, миришещ на боя мрак.

Поставих ръка на гърлото си. Пръстите ми се намокриха от малко кръв.

Рут стоеше там, ръцете й бяха здраво скръстени на гърдите й.

— Глупак — изсъска тя. — Къде, по дяволите, си мислеше, че отиваш?

Не отговорих.

— Е, предполагам, че сега си с нея. Не знам какво да правим с всички ви, дявол да го вземе.

Рут поклати глава. След това се разсмя.

— Радвай се, че нямаш и ти едно от онези местенца, като нея. Само че, разбира се, ти имаш други неща, за които да се притесняваш, нали?

Дениз се изсмя.

— Уили, иди да вземеш въже. Мисля, че е по-добре да го завържем, в случай че реши пак да скитосва нанякъде.

Уили влезе в убежището. Върна се с късо въже и подаде ножа на Дони. Дони го държеше, докато Уили връзваше ръцете ми зад гърба.

Всички гледаха и чакаха.

И този път Дони нямаше никакъв проблем да ме погледне в очите.

Когато бяха готови, Рут се обърна към Джафльо и му подаде кибрита.

— Ралфи? Искаш ли твоя да е честта?

Джафльо се усмихна, драсна една клечка и се надвеси над мивката. Пресегна се и запали единия край на струпаните вестници. След това запали и другия край, който беше по-близо до него.

Отстъпи назад. Вестниците започнаха да горят ярко.

— Винаги си харесвал огъня — отбеляза Рут.