Джек Кетчам - Съседката

Дони не си взе кола. Просто стоеше до Мег и гледаше надолу.

— Права си, майко — заговори той след малко, — това променя нещата. Имам предвид това, което написахме. Странно е.

Опитваше се да го разгадае. Най-накрая го разбра.

— Тя вече не е чак толкова върховна.

Звучеше леко изненадан и дори малко щастлив.

Рут се усмихна. Усмивката беше тънка и треперлива.

— Казах ти — кимна тя. — Виждаш ли?

Еди се засмя, отиде до тях и ритна Мег в ребрата. Тя едва простена.

— Даа… не е кой знае какво — заяви той.

— За нищо не става! — отсече Дениз и изгълта колата си.

Еди отново ритна Мег, този път по-силно, от солидарност към сестра си.

Измъкнете ме оттук, помислих си.

Моля ви. Пуснете ме.

— Мисля, че можем пак да я окачим на въжетата сега — каза Рут.

— Оставете я — обади се Уили.

— Тук долу е студено. Не искам течащи носове и кихане. Вдигнете я и да я видим.

Еди отвърза краката й, а Дони освободи ръцете й от гредите, но ги остави вързани една за друга и прехвърли въжето през един от пироните в тавана.

Мег ме погледна. Личеше колко е слаба. Без сълзи. Нямаше сила дори да заплаче. Само тъжен, победен поглед, който казваше: "Виждаш ли какво направиха с мен?".

Дони издърпа въжето и вдигна ръцете й над главата. После го завърза за масата, но този път й остави малко свобода. Беше мърляво и нетипично за него, сякаш вече не го интересуваше. Сякаш не си струваше усилието.

Със сигурност нещо се бе променило.

Като че ли с издълбаването на буквите върху нея я бяха лишили от силата да вълнува, да предизвиква било то страх, похот или омраза. Онова, което беше останало, бе толкова тленно. Слабо. И някак жалко.

Рут я разглеждаше като художник, който оценява платното си.

— Има още едно нещо, което трябва да свършим — заяви тя.

— Какво? — попита Дони.

Рут се замисли.

— Ами направихме така, че никой мъж да не я поиска. Проблемът е, разбирате ли, че Мег може още да го иска — тя заклати глава. — Ще бъде живот в мъчение.

— И какво предлагаш?

Рут обмисли въпроса. Ние я гледахме.

— Ще ви кажа какво ще направим — заговори тя най-накрая. — Иди горе в кухнята, вземи вестници от купчината и ги донеси тук. Вземи повечко. Сложи ги в мивката зад нас.

— Защо вестници? Какво ще правим с тях?

— Ще й ги четем ли? — попита Дениз; всички се засмяха.

— Просто го направи — настоя Рут.

Дони стана, взе вестниците и ги донесе. Хвърли ги в мивката до пералнята.

Рут се изправи.

— Добре. Кой има клечка кибрит? Моите свършиха.

— Аз имам няколко — каза Еди.

Той й ги подаде. Тя се наведе и взе лоста, който бях дал на Мег миналата нощ.

Зачудих се дали бе имала възможност да го използва.

— Ето. Вземи го — връчи лоста на Еди. — Хайде.

Оставиха колите и минаха покрай мен. Всички искаха да видят какво си бе наумила Рут. Всички, освен мен и Сюзън. Но Сюзън седеше на пода, където Рут й бе казала, а ножът на Уили беше на шейсет сантиметра от ребрата ми.

Така че и аз отидох.

— Навийте ги — нареди Рут; те я погледнаха. — Вестниците: Навийте ги добре, стегнато. След това ги метнете пак в мивката.

Джафльо, Еди, Дениз и Дони направиха както им бе казано. Рут запали цигара с една от клечките на Еди. Уили остана зад мен.

Хвърлих поглед към стълбите, само на няколко метра от мен. Призовавайки за помощ.

Те навиваха вестниците.

— Напъхайте ги добре — даваше указания Рут.

Те ги натъпкаха в мивката.

— Вижте, работата е такава — заобяснява Рут. — Жената не иска мъжа с цялото си тяло. Не. Тя го иска само с едно определено място. Знаеш ли за какво говоря, Дениз? Не? Още не? Е, ще разбереш. Жената иска мъжа само с едно определено място и то е точно тук долу, между краката.

Тя посочи, след това притисна ръка към роклята си, за да им покаже. Спряха да навиват.

— Едно малко местенце — продължи. — Сега. Премахнете ли това място и знаете ли какво става? Премахвате цялото й желание. Сериозно. Махате го завинаги. Просто работи. На някои места го правят непрекъснато, все едно е съвсем нормално да се направи, когато момичето достигне определена възраст. Пази я да не се отклонява. На места като, де да знам, Африка или Арабия или Нова Гвинея. Там го смятат за съвсем цивилизован подход. Така че реших, защо не и тук? Само ще премахнем това малко местенце. Ще я изгорим. Ще го изгорим от нея. Ще използваме лоста. И след това тя ще бъде… перфектна.

Стаята потъна в тишина, докато те се взираха в Рут за момент, като все още не вярваха напълно на онова, което чуваха.