Джек Кетчам - Съседката

— Дейви не я иска, за бога!

— Естествено, че я иска.

— Не, не я.

Тя ме погледна. Аз извърнах поглед.

Рут сви рамене.

— Може и да е така. Момчето е чувствително. Знам, че аз не бих я докоснала. Но пък аз не съм мъж, нали, Еди?

— Искам да я порежа — заяви Еди.

— Да. И аз! — включи се Джафльо.

— Да я порежеш? — Рут изглеждаше озадачена.

— Казахте ни, че можем да я режем, госпожо Чандлър — напомни Дениз.

— Така ли съм казала?

— Точно така каза — потвърди Джафльо.

— Така ли? Кога? Сега ли да я режете?

— Ей. Стига де, аз искам да я чукам — намеси се Уили.

— Млъквай — сряза го Рут, — сега говоря на Ралфи. Как да я режем?

— Да й сложим нещо — отвърна той. — Така че хората да знаят. Така че хората да знаят, че е била курва.

— Точно така. Като алената буква или нещо такова — добави Дениз. — Като в "Класически комикс" [20] Classic Comic — серия комикси по класически романи: "Тримата мускетари", "Моби Дик", "Граф Монте Кристо" и т.н. — Б. пр. .

— А, имаш предвид да я дамгосаме — уточни Рут. — Искаш да кажеш да я дамгосаме, не да я режем.

— Ти каза, че ще я режем — настоя Джафльо.

— Не ми обяснявай какво съм казала. Не отговаряй на майка си.

— Така беше, госпожо Чандлър — обади се и Еди. — Честно. Казахте, че ще я режем.

— Така ли?

— Чух ви. Всички ви чухме.

Рут кимна. Помисли по въпроса. След това въздъхна.

— Добре. Ще ни трябва игла. Ралфи, иди горе и ми донеси комплекта за шиене от… мисля, че е в шкафа в коридора.

— Добре.

Той изтича покрай мен.

Не можех да повярвам, че това се случва.

— Рут — проговорих. — Рут?

Тя ме погледна. Очите й сякаш пулсираха, потрепваха на местата си.

— Какво?

— Няма наистина да го направиш, нали?

— Казах, че може да го направим. Така че предполагам, ще го направим.

Наведе се близо до мен. Можех да подуша цигарения дим, който струеше от всяка нейна пора.

— Знаеш ли какво се опита да направи кучката снощи? — попита ме Рут. — Опита се да се измъкне. Някой е оставил вратата отключена. Решихме, че е Дони, понеже последен беше тук вчера, а и той е мил с нея. Винаги е бил. Така че най-накрая го оставих да я има. След като си бил с жена, не я искаш особено после. Затова смятам, че Дони вече е излекуван. Но е добре хората да виждат и да знаят каква е. Не мислиш ли?

— Майко — повика я Уили.

Започнал бе да мрънка.

— Какво?

— Защо не може аз?

— Какво не може?

— Да я чукам!

— Понеже аз така казах, по дяволите! Кръвосмешение е! Сега ме остави на мира вече. Искаш да си го пъхнеш там, където е останал боклука от брат ти? Това ли искаш? Не ми говори. Отвратителен си! Също като проклетия ти баща.

— Рут — упорствах. — Ти… не можеш да направиш това.

— Не мога?

— Да.

— Да? Защо?

— Не е… не е правилно.

Тя стана. Дойде до мен и трябваше да я погледна. Трябваше да я погледна право в очите.

— Моля те, не ми казвай какво е правилно, момченце — бавно произнесе Рут.

Гласът й беше ниско треперещо ръмжене. Забелязах, че се тресе от едва сдържана ярост. Очите й примигваха като угасващи свещи. Отстъпих назад. Помислих си: "О, боже, това е жена, която някога харесвах. Жена, която смятах за забавна, понякога дори хубава. Една от нас."

Тази жена ме уплаши до смърт.

Ще те убие, помислих си. Ще ни убие всичките, включително собствените си деца и дори няма да й пука или да помисли за това до по-късно.

Ако й дойде отвътре.

— Не ми казвай — повтори тя.

И мисля, че разбра какво си мислех тогава. Мисля, че ме разчете целия.

Това не я притесни. Обърна се към Уили.

— Ако това момче се опита да си тръгне — усмихна му се тя, — отрежи му топките и ми ги подай насам. Разбра ли?

Уили й върна усмивката.

— Разбира се, майко.

Джафльо се втурна в стаята, стиснал очукана картонена кутия за обувки. Подаде я на Рут.

— Не беше там — заяви той.

— А?

— Не беше в шкафа. Беше в спалнята, на тоалетката.

— О.

Тя я отвори. Мернах оплетен канап и ролки с конци, игленици, копчета, игли. Рут сложи кутията на масата и започна да рови вътре.

Еди се премести от масата, за да й остави място, и занаднича през рамото й.

— Ето — каза тя.

Обърна се към Джафльо:

— Но трябва да я загреем добре, за да не се инфектира.

Държеше дълга и дебела игла за шиене.

Стаята внезапно се пръскаше от напрежение.

Погледнах иглата и след това към Мег, която лежеше на земята. Тя също я гледаше, както и Сюзън.

— Кой ще го направи? — попита Еди.