Джек Кетчам - Съседката

Бяха й дали да си облече тънка намачкана блузка и това беше всичко. Краката й бяха голи.

Уили бе поработил върху тях с ножа.

Имаше линии и драскотини, които се пресичаха по бедрата и по прасците й почти до глезените й.

Имаше кръв и по блузата. Повечето беше засъхнала… но не всичката. Част от нея продължаваше да се процежда.

Мег се изправи.

Тръгна към мен и видях нова синина на слепоочието й.

Въпреки всичко това тя все пак изглеждаше стегната и готова.

Опита се да каже нещо, но аз сложих пръст на устните си и я накарах да мълчи.

— Ще оставя резето и задната врата отворени — прошепнах. — Ще си помислят, че са ги забравили. Дай ми около половин час. На стълбите стой откъм стената и се опитай да не тичаш. Дони е бърз. Ще те хване. Ето.

Бръкнах в джоба си и й подадох парите. Мег ги погледна. После поклати глава.

— По-добре не — прошепна тя. — Ако нещо се обърка и ги намерят в мен, ще знаят, че някой е идвал. Никога няма да имаме друга възможност. Остави ми ги… — замисли се за момент. — Остави ги при Скалата. Сложи камък върху тях или нещо такова. Ще ги намеря, не се тревожи.

— Къде ще отидеш? — попитах.

— Не знам. Все още. Може би обратно при господин Дженингс. Не твърде далеч. Искам да остана близо до Сюзън. Ще намеря начин да ти кажа веднага щом мога.

— Искаш ли фенерчето?

Мег отново поклати глава.

— Познавам стълбите. Задръж го. Сега си отивай. Тръгвай. Махай се оттук.

Обърнах се, за да си тръгна.

— Дейвид?

Завъртях се обратно и внезапно тя беше до мен и се пресягаше. Видях сълзите да искрят в очите й точно когато ги затвори и ме целуна.

Устните й бяха напукани, подути, разранени и разкъсани.

Те бяха най-мекото, най-прекрасното нещо, което някога ме бе докосвало, което аз някога бях докосвал.

Усетих собствените си сълзи да се надигат.

— Боже! Съжалявам, Мег. Съжалявам.

Едва успях да го кажа. Единственото, което можех да направя, беше да стоя там, да клатя глава и да я моля да ми прости.

— Дейвид — прекъсна ме тя. — Дейвид. Благодаря ти. Това, което правиш накрая… то има значение.

Погледнах я. Все едно я изпивах, все едно някак се превръщах в нея.

Избърсах очите и лицето си.

Кимнах и се обърнах да си вървя.

След това ми хрумна нещо.

— Чакай — казах.

Излязох от убежището и прокарах лъча от фенерчето по стените. Намерих това, което търсех. Свалих железния лост от пироните, отидох при нея и й го подадох.

— Ако ти потрябва.

Тя кимна.

— Успех, Мег — пожелах й и тихо затворих вратата.

И после отново бях насред всичко това, в близката дразнеща тишина на спящата къща, движех се бавно нагоре към коридора, претеглях всяка стъпка спрямо скърцането на леглата и шепота на клоните на дърветата.

Накрая излязох.

Претичах през двора към алеята, пресякох покрай задната част на нашата къща и влязох в гората. Луната светеше ярко, но аз познавах пътеката и без нея. Чух звука от пълноводния поток.

При Скалата спрях, за да взема няколко камъка и внимателно се спуснах по насипа. Повърхността на водата блестеше на лунната светлина, разбиваше се по скалите. Стъпих на Скалата, бръкнах в джоба си, събрах парите на купчинка и я затиснах с малка подредена пирамида от камъни.

Погледнах назад от насипа.

Парите и камъните ми се сториха езически, като жертвоприношение.

Хукнах към вкъщи през богатия зелен аромат на листа.

А след това седях в леглото и слушах как собствената ни къща спи. Мислех, че ще е невъзможно да заспя, но не бях отчел напрежението и изтощението. Окапах веднага след зазоряването, възглавницата ми беше влажна от пот.

Спах лошо и до късно.

Погледнах часовника и видях, че бе почти обяд. Облякох се и изтичах долу, изгълтах необходимата купичка със зърнена закуска, тъй като майка ми стоеше там и се оплакваше от хората, които спят по цял ден, и докъде ги води това като възрастни — основно затвор и безработица, — после се изстрелях през вратата в лепкавото августовско слънце.

Нямаше начин да посмея да отида директно у Чандлърови. Ами ако се бяха сетили, че съм аз?

Изтичах през гората към Скалата.

Малката пирамидка, която бях направил от камъни и долари, си беше още там.

На дневна светлина вече не изглеждаше като жертвоприношение. Изглеждаше като купчина кучешки лайна върху купчина листа. Седеше там и ми се присмиваше.