Джек Кетчам - Съседката

Говорех много бързо, но не можех да се спра. Махнах парцала, за да е в състояние да ми отговори.

Мег облиза устните си.

— Как? — попита ме.

Гласът й беше тихо и болезнено стържене.

— Тази вечер. Късно. Когато заспят. Трябва да изглежда сякаш сама си го направила. Съвсем сама. Окей?

Тя кимна.

— Имам малко пари — добавих. — Ще се оправиш. А аз ще се навъртам тук, за да съм сигурен, че нищо няма да се случи на Сюзън. След това вероятно ще успеем да измислим как да измъкнем и нея. Да отидем отново при ченгетата може би. Да им покажем… това. Става ли?

— Става.

— Добре. Тази вечер, обещавам.

Чух предната врата да се затръшва и стъпки, които минаха през всекидневната и след това слязоха по стълбите. Сложих й обратно парцала в устата и превръзката на очите.

Бяха Дони и Уили.

Втренчиха се в мен.

— Откъде знаеше? — попита Дони.

— Какво да знам?

— Ти ли им каза?

— На кого? Какво да съм казал? За какво говорите?

— Не се занасяй с мен, Дейвид. Рут заяви, че си изтърсил, че може да е Дженингс.

— И кой мислиш, че беше, задник?

О, боже, помислих си. Мамка му. А я бях помолил да не вика. Можехме да спрем всичко още тогава.

Но трябваше да го изиграя пред тях.

— Майтапиш се — поклатих глава.

— Не се майтапя.

— Господин Дженингс? Господи, беше просто предположение.

— Доста добро предположение — подхвърли Уили.

— Беше просто нещо, което казах, за да я накарам да…

— Да я накараш какво?

Да се качи горе, помислих си.

— Да я накарам да се раздвижи. Боже, нали я видяхте. Приличаше на шибано зомби тук долу!

Те се спогледаха.

— Станала бе доста странна — призна Дони.

Уили сви рамене.

— Да, предполагам.

Исках да продължа темата. Да им отвлека мислите от това, че бях сам тук с нея.

— Какво му казахте? — попитах. — Мег ли търсеше?

— Нещо такова — отвърна Дони. — Спомена, че просто се отбил, за да провери как се справят прекрасните малки момичета. Показахме му Сюзън в нейната стая. Излъгахме го, че Мег е на пазар. Сюзън не обели думичка, разбира се. Не посмя. И мисля, че Дженингс се хвана. Изглеждаше, че му е някак неудобно. Малко е стеснителен за ченге.

— Къде е майка ви?

— Каза, че иска малко да си полегне.

— Какво ще правите за вечеря?

Беше лудост да кажа такова нещо, но това бе първото, което ми хрумна.

— Не знам. Ще си направим по някой хотдог на скарата, предполагам. Защо? Искаш да се включиш ли?

— Ще питам майка ми — отговорих.

Погледнах към Мег.

— Ами тя?

— Какво "тя"?

— Просто ще я оставите тук или какво? Поне трябва да й сложите нещо на изгарянията. Ще се инфектират.

— Майната й — изсумтя Уили. — Не съм сигурен, че съм приключил с нея все още.

Той се наведе и взе ножа на Джафльо.

Подхвърли го в ръка, за острието и за дръжката, отпусна го, захили се и я погледна.

— А пък може и да съм. Не знам. Не знам.

Тръгна към Мег. И след това, така че тя да може да го чуе съвсем ясно и отчетливо, добави:

— Просто не знам.

Подиграваше й се.

Реших да не му обръщам внимание.

— Ще отида да питам майка ми — подхвърлих към Дони.

Не исках да седя и да гледам какъв щеше да е изборът му. Нищо не можех да направя така или иначе. От някои неща просто трябва да се откажеш. По-добре да мислиш за нещата, които можеш да направиш. Обърнах се и се заизкачвах по стълбите.

Когато стигнах горе, ми отне няколко секунди да проверя вратата.

Разчитах на техния мързел, на липсата им на организация.

Проверих ключалката.

И да, все още беше счупена.

Беше време, когато дори виновните показваха рядка невинност.

В нашето градче кражбите бяха нещо немислимо. Кражбите се случваха в градовете, но не и тук — това бе една от причините родителите ни да напуснат градовете по принцип.

Вратите се затваряха заради студа, вятъра и дъжда, но не и заради хората. Така че когато някоя ключалка на врата или прозорец се счупеше или ръждясаше, след като е била излагана години на лошо време, по-често се оставяше така. На никого не му трябваше ключалка, за да държи снега отвън.

Къщата на Чандлърови не беше изключение.

Имаше решетеста врата отзад с ключалка, която не мисля, че някога е работила, поне никой не си спомняше. След това имаше дървена врата, която леко се бе изметнала по такъв начин, че езичето на ключалката вече не пасваше на дупката в рамката.