Джек Кетчам - Съседката

И все пак за малко да не се случи.

Защото този последен път беше почти достатъчен, за да ни бутне и двамата през ръба. Този последен път бе ужасен.

— Няма проблем — ми съобщи Дони на следващия ден. — Майка каза, че няма проблем да дойдеш.

— Къде да дойде? — попита майка ми.

Тя се намираше зад мен, до кухненския плот, и режеше лук. Дони стоеше на верандата, зад вратата против комари. Аз му бях на пътя и той не я бе забелязал.

Кухнята смърдеше на лук.

— Къде ще ходите? — попита тя пак.

Погледнах го. Той бързо го измисли.

— Ще се опитаме да се качим на Спарта следващата събота, госпожо Моран. Нещо като семеен пикник. Мислехме си, че може и Дейвид да дойде. Става ли?

— Не виждам защо не — усмихна се майка ми.

Дони неизменно беше учтив с нея, без да е досаден и заради това тя го харесваше, въпреки че не понасяше другите членове на семейството му.

— Страхотно! Благодаря, госпожо Моран. До скоро, Дейвид — махна ми той.

Така че след малко отидох у тях.

Рут отново се бе включила в Играта.

Тя изглеждаше ужасно. Имаше разранени места по лицето и се разбираше, че ги е чесала, защото на две от тях вече им бяха паднали коричките. Косата й беше мазна, безжизнена, пълна с пърхот. Тънката памучна риза изглеждаше така, сякаш беше спала с нея няколко дена. И сега бях сигурен, че е отслабнала. Виждаше се по лицето й — празнините под очите й, кожата, която се бе опънала по скулите.

Както обикновено пушеше и седеше в сгъваемия стол срещу Мег. До нея в една картонена чинийка имаше наполовина изяден сандвич с риба тон и Рут го ползваше за пепелник. Две угарки от "Тарейтън" стърчаха от мокрия бял хляб.

Тя гледаше внимателно, беше се навела на стола, очите й бяха присвити. Помислих си за начина, по който изглеждаше, когато гледаше любимите си игри по телевизията, игри като "Двайсет и едно". Чарлз Ван Дорен, учителят по английски от Колумбия, току-що беше наречен измамник, задето бе спечелил сто двайсет и девет хиляди долара в играта предишната седмица. Рут беше неутешима. Все едно бяха измамили нея. Но сега гледаше Мег също толкова напрегнато и замислено, както бе гледала Ван Дорен в звукоизолираната му кабинка.

Взимаше участие.

Докато Джафльо мушкаше Мег с джобното си ножче.

Отново я бяха окачили за тавана и тя стоеше на пръсти, напрягайки се, томовете от Световната енциклопедия бяха разпръснати до краката й. Беше гола. Беше мръсна, беше насинена. Кожата й бледнееше под слоя пот. Никое от тези неща обаче нямаше значение. Би трябвало да има, но нямаше. Магията — малката жестока магия от това да я виждам така — се понесе над мен за момент като заклинание. Мег беше всичко, което знаех за секса. И всичко, което знаех за жестокостта. За момент усетих как това ме заля като тежко вино. Бях с тях отново.

А после погледнах Джафльо.

По-малка моя версия, или поне на онова, което можех да бъда, с нож в ръка.

Нищо чудно, че Рут се концентрираше.

Всички го правеха, Уили и Дони също, никой не казваше нищо, защото ножът не беше въже или колан, или струя гореща вода. Ножовете можеха да те наранят сериозно, необратимо, а Джафльо бе достатъчно малък, за да го разбира едва-едва, да знае, че смъртта и нараняванията можеха да се случат, но не и да осъзнае последствията. Хлъзгаха се по тънък лед и го разбираха. И все пак го оставяха. Искаха да се случи. Образоваха се.

На мен този урок не ми трябваше.

Засега нямаше кръв, но знаех, че има голям шанс да се стигне дотам, беше просто въпрос на време. Дори с превръзката на очите и запушената уста се виждаше, че Мег е ужасена. Гръдният й кош и коремът й се издигаха и спускаха от пресекливо дишане. Белегът на ръката й изпъкваше като нащърбена светкавица.

Той я мушна в корема. Както беше на пръсти, нямаше начин да се дръпне от него. Само опъна въжетата конвулсивно. Джафльо се изкикоти и я мушна под пъпа.

Рут ме погледна, кимна за поздрав и запали нов "Тарейтън". Видях сватбения пръстен на майката на Мег да стои хлабаво на безименния й пръст.

Джафльо плъзна острието по ребрата на Мег и я бодна под мишницата. Направи го толкова бързо и безотговорно, че през цялото време гледах за кървава линия по ребрата й. Но този път извади късмет. Забелязах нещо друго обаче.

— Какво е това?

— Кое какво е? — попита Рут разсеяно.

— Там, на крака й.

Имаше червен петсантиметров клинообразен белег на бедрото й, точно над коляното.