Джек Кетчам - Съседката

След това Еди се опитал да пъхне бутилката от кола вътре в нея.

Предполагам, че всички са били толкова запленени и съсредоточени в онова, което той правел, че не чули Рут, която слязла зад тях, защото когато влязла през вратата, там бил Еди с гърлото на зелената бутилка от кола вече вътре в Мег и всички останали скупчени наоколо.

Рут хвърлила само един поглед и започнала да крещи как никой не трябвало да я пипа, никой, тя била мръсна, била болна и Еди и Дениз моментално се изнизали, оставяйки я да ругае Джафльо, Уили и Дони.

Останалото разбрах от Дони.

А той призна, че се уплашил.

Защото Рут наистина превъртяла.

Тя се разбесняла из стаята, късала всичко и ломотела разни налудничави неща как вече изобщо не излизала, нито на кино, нито на вечеря, нито на танци или партита, всичко, което правела, било да седи тук и да гледа тези проклети шибани деца, да чисти, да глади, да прави обеди и закуски, как остарявала там, стара, хубавите й години били отминали, как тялото й било изневерявало — като през цялото време блъскала по стените и по предпазната решетка на прозореца, и по масата и ритала бутилката от кола на Еди, докато тя не се разбила на парчета в стената. А след това извикала нещо като: "А ти! Ти!" на Мег и се втренчила яростно в нея, сякаш била нейна вината, че тялото на Рут се разпадало и вече не можела да излиза, и я нарекла мръсница, курва и шибан боклук, който нищо не струва — после се засилила и я изритала, два пъти, между краката.

И сега тя имала синини там. Ужасни синини.

Слава богу, каза Дони, че носеше пантофи.

Можех да си представя.

Сънувах сън през онази нощ, след вечерта, в която той ми разказа.

Бях си вкъщи и гледах телевизия, имаше боксов мач, Шугър Рей Робинсън срещу някакъв голям тромав бял мъж, без лице и без име, а баща ми спеше до мен и хъркаше в мекия фотьойл, докато седях и зяпах от канапето. Освен светлината от телевизора, в къщата беше тъмно и аз бях много, много уморен… и тогава нещата се промениха, и аз внезапно бях на мача, бях точно до ринга, хората около мен викаха, а Шугър Рей нападаше мъжа по неговия си начин, движеше се като танк и замахваше решително. Беше вълнуващо.

И така, виках за Шугър Рей и се оглеждах за баща ми, за да видя дали и той вика за него, но той спеше като заклан на мястото до мен, точно както беше във фотьойла, и бавно се изсулваше към пода. "Събуди се" — каза майка ми, като го побутна. Предположих, че е била там през цялото време, но не я бях видял. "Събуди се" — повтори тя.

Той обаче не се събуди. И когато погледнах отново към ринга, вместо Шугър Рей там беше Мег. Мег, такава, каквато я бях видял за пръв път до потока онзи ден, с къси панталони и светла блузка без ръкави, конската й опашка бе червена като огън и се мяташе напред и назад зад нея, докато тя биеше човека, блъскаше го. Аз се изправих и започнах да я подкрепям с викове.

"Мег! Мег! Мег!"

Събудих се, плачейки. Възглавницата ми бе подгизнала от сълзи.

Почувствах се объркан. Защо трябваше да плача? Не чувствах нищо.

Отидох в стаята на родителите ми.

Сега те спяха на отделни легла. Имаха ги от години. Както и в съня ми, баща ми хъркаше. Майка ми спеше тихо до него.

Приближих се до леглото на майка ми, застанах там и я загледах, нежна дребна тъмнокоса жена, която в този момент, спяща, изглеждаше по-млада, отколкото си мислех, че някога съм я виждал.

Стаята беше пълна с мириса на съня им, с плесенясалия аромат на дишане.

Исках да я събудя. Исках да й разкажа. Всичко.

Тя беше единствената, на която можех да кажа.

— Мамо? — заговорих.

Но го произнесох съвсем тихо, част от мен все още бе много уплашена или нямах голямо желание да я безпокоя. Сълзи се стичаха по бузите ми. Носът ми течеше. Подсмръкнах. Смъркането ми прозвуча по-силно от гласа ми, който я викаше.

— Мамо?

Тя се завъртя, леко простенвайки.

Трябва да опитам само още веднъж, помислих си, за да я събудя.

И след това си представих Мег, сама в дългата тъмна нощ в убежището, как лежи там. И я боли.

После видях съня си.

Почувствах как нещо в мен се пречупи.

Не можех да дишам. Усетих внезапен объркващ надигащ се ужас.

Стаята стана черна. Почувствах как експлодирам.

И вече знаех участието си.

Моето спокойно равнодушно предателство.

Моето зло.

Усетих хълцането да се надига в мен, огромно и неволно, като писък. Аз се чувствах като писък. Покрих устата си и избягах, препъвайки се, от стаята, паднах на колене и се свих на кълбо в коридора пред вратата им. Седях там, тресях се и плачех. Не можех да спра да плача.