Джек Кетчам - Съседката

През останалата част от деня отново си играха на боксова круша.

Рут почти никога не беше там. Главоболията й ставаха все по-чести. Оплакваше се, че кожата я сърби, особено лицето и ръцете. Струваше ми се, че е свалила килограми. На устната й се появи херпес и не се махна дни наред. Дори при пуснатия телевизор горе винаги можеше да я чуеш как кашля дълбоко, от дробовете.

След като Рут я нямаше, забраната за пипането на Мег изчезна.

Дениз бе тази, която започна. Дениз обичаше да щипе. Имаше силни пръсти за момиче на нейната възраст. Тя хващаше плътта на Мег и започваше да я извива, като й нареждаше да плаче. През повечето време Мег отказваше да заплаче. Това караше Дениз да се старае повече. Любимата й цел бяха гърдите на Мег — познаваше се, защото си ги пазеше за десерт.

И тогава, обикновено, Мег се разплакваше.

Уили обичаше да я просва на масата, да й сваля гащите и да я пердаши по задника.

Забавлението на Джафльо бяха насекомите. Той слагаше паяк или стоножка на корема й и я гледаше как се свива.

Дони обаче ме изненада. Когато мислеше, че никой не го гледа, той плъзваше ръцете си по гърдите й, стискаше ги леко или я пипаше между краката. Видях как го прави доста пъти, но не го издадох.

Правеше го нежно, като любовник. И веднъж, когато парцалът бе махнат, дори го видях да я целува. Беше неловка целувка, ала някак нежна и странно целомъдрена, като се има предвид, че можеше да й направи каквото си поиска.

След това Еди се появи един ден със смях, носейки кучешко лайно в пластмасова чинийка и я държаха наведена над масата, докато Джафльо й бе защипал ноздрите, така че тя трябваше да отвори уста, за да диша, и Еди го пъхна вътре. Така че това беше последният случай, в който някой я целуна.

В петък през същата седмица бях работил цял следобед на двора до около четири часа и когато отидох, можех да чуя радиото да свири шумно още от задната веранда. Слязох долу и видях, че групата пак се бе увеличила.

Беше се разчуло.

Там бяха не само Еди и Дениз, но и Хари Грей, Лу и Тони Морино, Глен Hoт и дори Кени Робъртсън — десетина човека, сбутани в малкото убежище, ако брояхме мен и Мег, а Рут седеше на прага, гледаше и се усмихваше, докато те я удряха с лакти и рамене и я бутаха от един към друг като човешко топче за пинбол, хванато между десетина човешки ръчки за пинбол.

Ръцете й бяха вързани отзад.

Имаше кутийки от бира и кола по земята. Цигарен дим тегнеше над стаята в дебели сиви движещи се облаци. В някакъв момент по радиото пуснаха стар хит на Джери-Лий-Луис, "Без дъх", всички се засмяха и започнаха да припяват.

Накрая оставихме Мег на земята, насинена и хълцаща. Ние измарширувахме нагоре, за да си вземем по нещо за пиене.

Моят филм продължаваше да върви.

Децата идваха и после си отиваха през цялата следваща седмица. Обикновено само стояха и гледаха, но си спомням как Глен Hoт и Хари Грей й направиха нещо, което нарекоха "сандвич" един ден — когато Рут не беше наоколо, — отърквайки се в нея отпред и отзад, докато тя висеше на въжетата, които се спускаха от пироните, забити в гредите на тавана. Помня как Тони Морино донесе на Джафльо пет-шест градински плужека, които сложиха по цялото й тяло.

Но освен ако не болеше, сега Мег обикновено беше тиха. След случката с кучешкото лайно вече бе трудно да я унижиш. И не много неща можеха да я уплашат. Изглежда се беше предала. Все едно може би просто трябваше да изчака и вероятно на нас щеше да ни писне в някакъв момент и всичко това щеше да отмине. Тя рядко се бунтуваше. Ако го правеше, просто викахме Сюзън. Но през повечето време не се стигаше дотам. Мег вече сваляше или обличаше дрехите си почти по команда. Сваляше ги само когато знаехме, че Рут я няма или ако самата Рут го предложеше, което не беше много често.

И през голяма част от времето просто си седяхме там на масата, играехме карти или "Детектив" и пиехме кола или разглеждахме списания, говорехме си и сякаш Мег дори не бе там, освен че от време на време подмятахме по нещо, за да й се подиграем или да я засрамим. Тормоз, който беше обикновен и нормален. Присъствието й ни въздействаше по същия пасивен начин като някой трофей — тя бе звездата в нашия клуб. Прекарвахме по-голямата част от времето си там. Беше средата на лятото, но всички бяхме станали бледни от висенето в мазето. Мег просто присъстваше там, завързана и мълчалива, и през повечето време не искахме нищо от нея. След това на някого му идваше идея — нов начин, по който да я ползваме — и я пробвахме.