Джек Кетчам - Съседката

Сюзън редеше пъзел на кухненската маса. До нея имаше полупразна чаша мляко.

Телевизорът като никога мълчеше. Чуваха се само плющенето и смехът от долу.

Попитах за Рут.

Рут, каза ми Сюзън, лежала в спалнята. Едно от нейните главоболия. Напоследък често й се случвало.

Така че стояхме, без да си казваме нищо. Аз си взех "Будвайзер" от хладилника. Сюзън се справяше доста добре с пъзела. Беше наредила повече от половината. Картината се казваше "Търговци на кожа се спускат по Мисури" от Джордж Кейлъб Бингам и показваше как мрачен чепат стар мъж със смешна заострена шапка и тийнейджър със замечтано изражение са седнали в кану и гребат по течението на залез, а една черна котка е вързана за носа на кануто. Сюзън бе подредила рамката, котката, кануто и по-голямата част от мъжа и момчето. Оставаха й само небето, реката и някои от дърветата.

Гледах я как постави едно парче от реката. Пийнах си от бирата.

— Как я караш? — попитах.

Тя не вдигна очи към мен.

— Добре — отвърна.

Чух смях от убежището.

Сюзън опита с друго парченце. То не пасна.

— Това притеснява ли те? — продължих.

Имах предвид звуците.

— Да — отговори ми.

Но не го произнесе, сякаш наистина бе така. Беше просто факт.

— Много ли?

— Аха.

Кимнах. Нямаше какво повече да кажа след това. Гледах я и пиех от бирата. Скоро тя завърши момчето и започна да подрежда дърветата.

— Не мога да ги накарам да спрат, нали знаеш? — обадих се.

— Знам.

— Еди е там. Освен всичко друго.

— Знам.

Довърших бирата.

— Щях, ако можех — заявих.

Зачудих се дали беше истина. Тя също.

— Така ли?

И за пръв път Сюзън ме погледна, очите й бяха много зрели и замислени. Доста подобни на тези на сестра й.

— Разбира се, че щях.

Тя отново се върна към пъзела, намръщена.

— Може би ще им писне — допълних, осъзнавайки в момента, в който го казах, колко тъпо звучеше.

Сюзън не отговори.

Но момент по-късно звуците спряха и чух стъпки нагоре по стълбите.

Бяха Еди и Уили. И двамата зачервени и с разкопчани ризи. Дебелото смъртнобледо грозно шкембе на Уили лъщеше. Не ни обърнаха внимание и отидоха към хладилника. Гледах как си отвориха кола за Уили и "Будвайзер" за Еди, след това затършуваха вътре, търсейки нещо за ядене. Предполагам, че нямаше кой знае какво, тъй като пак затвориха вратата.

— Трябва да й го признаеш — казваше Еди. — Не плаче много. Не е бъзла.

Ако аз се бях чувствал настрани от всичко това, то Еди бе в изцяло различна реалност. Гласът му беше като лед. Уили бе дебел и грозен, но Еди беше този, който ме отвращаваше.

Уили се засмя.

— Това е щото вече се е наплакала. Трябваше да я видиш след изтъркването оня ден.

— Да, предполагам. Мислиш ли, че трябва да занесем нещо долу на Дони и Джафльо?

— Не са искали нищо. Ако искат, да си вземат.

— Ще ми се да имахте някаква храна, човече — възропта Еди.

И се запътиха обратно надолу. Продължиха да ни игнорират. Това ме устройваше. Гледах ги как изчезват по стълбището.

— И какво ще правите? — попита Еди.

Усетих как гласът му се издигна към мен като полъх отровен дим.

— Ще я убиете?

Замръзнах.

— Мне — отвърна Уили.

След това добави още нещо, но звукът от стъпките им го удави за нас.

Ще я убиете? Почувствах как думите се плъзгат по гръбнака ми. "Някой се разхожда по гроба ми" — би казала майка ми.

Остави на Еди, помислих си. Остави на него.

Да посочи очевидното.

Бях се чудил колко далеч би могло да стигне, как би могло да завърши. Чудил се бях безстрастно, сякаш беше математически проблем.

И ето го невъобразимото, тихо въобразено, обсъждано от две момчета, с кола и бира в ръка.

Помислих си за Рут, която лежеше в спалнята със силното си главоболие.

Мислех си как сега те бяха долу, сами с нея — и Еди бе с тях.

Можеше да се случи. Да, можеше.

Можеше да се случи бързо. Почти по случайност.

Не ми хрумна да се зачудя защо все още приравнявах Рут с надзор. Просто го правех.

Все пак тя беше възрастна, нали?

Възрастните не можеха да позволят това да се случи, нали?

Погледнах Сюзън. Ако беше чула какво бе казал Еди, не го показваше. Продължаваше да реди пъзела.

С треперещи ръце, уплашен да слушам и също толкова уплашен да не го правя, аз се заех да й помагам.

Еди беше там всеки ден след това за около седмица. На втория ден дойде и сестра му Дениз. Двамата заедно я тъпкаха насила с бисквити, които тя всъщност не можеше да изяде, тъй като бе седяла отново с парцала в устата цяла нощ и не й бяха давали вода. Еди се вбеси и я удари през устата с алуминиев корниз, изкривявайки го, оставяйки широка червена следа по цялата й буза и сцепвайки долната й устна.