Джек Кетчам - Съседката

— Нее — поклати глава Дони. — Тя чете през цялото време.

— Крие се. Мисля, че се крие.

Очите на Рут още ми изглеждаха странни и бляскави и май и на останалите също им се струваше така. Защото никой не се опита да й противоречи повече.

— Какво ще кажеш, майко? — попита Джафльо. — Може ли?

Играта ни на карти беше свършила, но Рут все още седеше и бъркаше тестето. След това кимна.

— Мисля, че добре ще й дойде — каза тя глухо.

— Ще трябва да я съблечем — отбеляза Уили.

— Аз ще го направя — реши Рут. — Нали помните, момчета.

— Да — потвърди Джафльо. — Помним. Да не пипаме.

— Точно така.

Погледнах Уили и Дони. Уили се мръщеше. Ръцете му бяха в джобовете. Пристъпваше от крак на крак, беше се изгърбил.

Какъв малоумник, помислих си.

Но Дони изглеждаше замислен, като възрастен мъж с цел и работа, която трябва да свърши, и сега обмисля най-добрия и най-ефикасния начин да го направи.

Джафльо се усмихна широко.

— Добре, да я хванем!

Измарширувахме надолу, Рут както винаги се влачеше най-отзад.

Дони я отвърза, първо краката и след това ръцете, даде й малко време да си разтърка китките и след това ги върза отново пред нея. Свали й парцала от устата и го прибра в джоба си.

Никой не спомена изгарянията или петната от кола по роклята й. Въпреки че това трябваше да е първото, което забелязваш.

Мег си облиза устните.

— Нещо за пиене? — попита тя.

— След минутка — обеща Дони. — Отиваме горе.

— Така ли?

— Да.

Мег не попита защо.

Държейки въжето, Дони я заведе горе, Джафльо беше пред него, а Уили и аз бяхме точно зад тях. Рут отново вървеше по-назад от нас. Много добре я усещах, там отзад. Нещо не беше наред с нея — в това бях сигурен. Изглеждаше уморена, дистанцирана, сякаш не бе изцяло там. Стъпките й по стъпалата като че ли бяха по-леки от нашите, по-леки, отколкото трябваше да бъдат, едва доловим шепот — сякаш се движеше бавно и трудно, сякаш беше качила десет килограма. Тогава не знаех много за умствените проблеми, но знаех, че това, което виждах, не бе съвсем нормално. Тя ме притесняваше.

Когато се качихме, Дони сложи Мег да седне до масата във всекидневната и й наля чаша вода от кухненската мивка.

За пръв път забелязах мивката. Беше пълна с мръсни чинии, повече отколкото биха ползвали само за един ден. По-скоро чиниите от два или три дни бяха натикани там.

И след като видях това, забелязах и други неща, което ме накара да се поогледам малко наоколо.

Не бях дете, което се впечатлява от праха. Кой ли го правеше? Но сега забелязах колко е прашно и мръсно, най-много личеше по крайните масички във всекидневната зад мен, където имаше отпечатъци от ръце по повърхността. Масата пред Мег бе обсипана с трохички хляб. Пепелникът до нея изглеждаше, все едно не е чистен от десетилетия. Видях две кибритени клечки върху изтривалката в коридора до парче хартия, което изглеждаше като смачкана горна част от кутия цигари, небрежно изхвърлена там.

Изпитах някакво много странно усещане. За нещо, което върви надолу. Което бавно се разпада.

Мег допи чашата с вода и помоли за още една. "Моля" — каза тя.

— Не се притеснявай — усмихна се Уили. — Ще получиш вода.

Мег доби объркан вид.

— Ще те измием — поясни той.

— Какво?

— Момчетата решиха, че ще е хубаво да си вземеш душ — намеси се Рут. — Това ще ти хареса, нали?

Мег се поколеба. Разбираемо защо. Не беше същото, което Уили бе казал. Той бе казал "ще те измием".

— Д-да — отговори тя.

— Много мило от тяхна страна — добави Рут. — Радвам се, че си доволна.

Тя сякаш говореше на себе си, почти мънкаше.

Дони и аз се спогледахме. Виждах, че той се притесняваше малко за нея.

— Мисля, че ще си взема една бира — реши Рут.

Тя стана и отиде в кухнята.

— Някой друг да иска?

Изглежда никой не искаше. Това само по себе си беше необичайно. Рут надникна в хладилника. Огледа го. След това отново го затвори.

— Не е останала нито една — отбеляза, тътрейки се обратно към всекидневната. — Защо никой не е купил бира?

— Майко — погледна я Дони. — Не можем. Деца сме. Не ни позволяват да купуваме бира.

Рут захихика.

— Вярно.

След това отново се обърна.

— Тогава ще си сипя скоч.

Тя бръкна в шкафа и извади бутилка. Върна се в трапезарията, взе чашата за вода на Мег и си сипа около пет сантиметра от течността.

— Ще го правим ли или не? — попита Уили.

Рут отпи.

— Разбира се — каза тя.

Мег погледна всеки от нас.