Джек Кетчам - Съседката

Избърса ръце в престилката си. След това се усмихна.

— Въпросът е, трябва да ти кажа, че съм ги виждал да си го заслужават от време на време. Като работиш в бар, виждаш такива неща. Жената си пийва повечко, става агресивна, шумна, дори може да блъсне човека, с който е. И какво се предполага да направи той? Просто да си седи? И той й перва един. Трябва да прекъсваш тези неща моментално. Разбираш ли, това е изключението, което потвърждава правилото. Никога не бива да удряш жена, никога, и, не дай си боже, някога да те хвана да го правиш. Защото ако те хвана, край с тебе. Но понякога няма нищо друго, което можеш да направиш. Предизвикват те. Разбираш ли? Работи и по двата начина.

Потях се. Беше колкото от разговора, толкова и от работата, но заради работата си имах извинение.

Баща ми бе подхванал салата от риба тон. И в нея имаше хляб и малко кисели краставички. В съседната стая Хоуди беше закарал човека обратно до камиона, за да търсят изчезналата водка.

Опитах се да разбера какво ми казва — никога не бе нормално, но понякога беше.

Предизвикват те.

Това ми остана в главата. Дали Мег бе предизвикала Рут твърде много в някакъв момент? Дали бе направила нещо, което не бях видял?

Дали това беше "никога" или "понякога" ситуация?

— Защо питаш? — поинтересува се баща ми.

— Не знам — отвърнах. — Просто си говорехме.

Той кимна.

— Е, най-добре е да се сдържаш. Мъже или жени. Така не си навличаш неприятности.

— Да, сър.

Налях още малко вода със сода върху грила и я загледах как цвърчи.

— Хората казват, че бащата на Еди бие госпожа Крокър. Както и Дениз и Еди.

Баща ми се намръщи.

— Да. Знам.

— Искаш да кажеш, че е вярно.

— Не съм казал, че е вярно.

— Но е вярно, нали?

Той въздъхна.

— Слушай, не знам защо внезапно това те заинтересува толкова. Но си достатъчно голям, за да знаеш, да разбереш… че е както казах преди малко. Понякога те предизвикват, мъжът се чувства предизвикан и прави това… което знае, че не би трябвало да прави.

И беше прав. Бях достатъчно голям, за да разбера. Чух и подтекст тук. Далечен като ехото на Хоуди, който викаше на доставчика отвън.

В някакъв момент и по някаква причина баща ми бе ударил майка ми.

И дори наполовина си го припомних. Как се събуждам от дълбок сън. Трясъкът на мебелите. Викането. И една плесница.

Много отдавна.

Внезапно почувствах пристъп на гняв към него. Погледнах към тялото му и си помислих за майка ми. Тогава бавно се настани студенината, усещането за изолация и безопасност.

И ми хрумна, че майка ми беше човекът, с когото трябваше да говоря за всичко това. Тя щеше да знае какво е чувството, какво значи.

Но не можех тогава. Не и дори ако тя беше там точно в този момент. Не се опитах.

Гледах как баща ми довърши салатите и избърса ръцете си в бялата памучна престилка, за която се шегувахме, че министерството на здравеопазването ще ни осъди, след което започна да реже салам на електрическата резачка за месо, която току-що си бе купил и от която беше много горд, а аз бутах мазнината през дупките, докато грилът стана съвсем чист.

И за нищо не бе намерено обяснение.

Скоро се върнах отново.

Това, което ме доведе обратно, беше единствено неспирният образ на тялото на Мег.

То разпалваше хиляди фантазии, ден и нощ. Някои от тях нежни, някои агресивни, някои направо смешни.

Както си лежах нощем в леглото, със скрито под възглавницата транзисторно радио, свирещо "Ет дъ хоп" на Дани енд дъ джуниърс, затварях очи и там беше Мег, танцуваше с някакъв невидим партньор, единственото момиче в "Тийн Кантийн", танцуваше с навити надолу бели чорапи и нищо друго. Голотата й беше удобна, все едно току-що си бе купила новите дрехи на краля.

Или докато играехме Монопол, седяхме един срещу друг и аз уцелвах Бродуок или Марвин Гардънс, а тя ставаше, въздишаше и сваляше тънките си бели памучни гащички.

Но по-често песента по радиото беше нещо като "Здрач" на Платърс и Мег бе гола в ръцете ми в дълбоката синя светлина на звездите и ние се целувахме.

Или играта беше Играта и нямаше нищо забавно в това.

Чувствах се изнервен и раздразнителен.

Чувствах, че трябва да отида. Въпреки че се страхувах от онова, което можеше да намеря.

Дори майка ми го забеляза. Виждах я как ме наблюдава със свити устни и се чуди, когато скочех от масата за вечеря, разливайки чашата с вода или се промъквах в кухнята за кола.