Джек Кетчам - Съседката

Рут запали клечка кибрит.

— Разбираш ли?

Хвърли я по жълтата рокля на Мег. Тя угасна, когато я достигна и падна пушейки на пода. Рут запали още една.

— Разбираш ли?

Наведе се повече този път, хвърля и когато клечката уцели роклята, все още гореше. Падна между диплите. Мег се заизвива на подпората и успя да я изтръска.

— Силно младо здраво момиче като теб — мислиш си, че миришеш толкова прясно и хубаво. Но на мен ми миришеш на изгоряло. На гореща путка. Имаш Проклятието и слабостта. Имаш ги, Меги.

Малко черно петънце се бе появило на роклята й, там, където я беше докоснала клечката. Мег ме гледаше и издаваше звуци иззад парцала.

Рут хвърли цигарата си и премести крак, за да я стъпче.

После стана от стола, наведе се напред и запали нова клечка. Стаята внезапно се насити с миризмата на сяра.

Тя я задържа до подгъва на роклята.

— Разбираш ли? Мислех, че ще си ми благодарна.

Мег се сгърчи, борейки се здраво с въжетата. Подгъвът се овъгли в кафяво и после в черно, но не се запали.

Клечката изгоря почти докрай. Рут я изгаси и я пусна на земята.

След това запали още една.

Задържа я до подгъва, на същото място, което вече бе горила. Имах чувството, че гледам странен луд учен, който провежда експеримент в някой филм.

Обгорената рокля миришеше на гладене.

Мег се бореше. Рут просто хвана роклята й в ръка и задържа клечката, докато не пламна, след което я пусна обратно върху крака на Мег.

Гледах как тънката линийка от пламъка започна да пълзи.

Да се разпростира.

Беше като Джафльо и войничетата му в печката. Само че сега бе наистина. Високите заглушени писъци на Мег го правеха истинско.

Вече беше до средата на бедрото й.

Започнах да се движа, за да угася пламъците с ръце. Тогава Рут се пресегна и поля роклята й с колата, която стоеше до нея на пода.

Погледна ме, смеейки се.

Мег се отпусна облекчено.

Предполагам, че изглеждах доста уплашен. Защото Рут продължаваше да се смее. И осъзнах, че част от нея трябва да е знаела, че съм зад нея през цялото време. Но не я интересуваше. Това, че подслушвах, нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен концентрацията й върху урока, който преподаваше на Мег. Имаше нещо в очите й, нещо, което не бях виждал преди.

След това го виждах.

Твърде често.

В очите на първата ми жена след втория й нервен срив. В очите на някои от спътниците й в "почивния дом". Един от които, ми беше казано, убил жена си и невръстното си дете с чифт градински ножици.

Това е студена, абсолютна празнота, в която няма никакъв смях. Никакво съчувствие и никаква милост. Диво е. Като очите на животно, тръгнало на лов.

Като очите на змия.

Това беше Рут.

— Какво мислиш? — попита ме. — Дали ще ме послуша?

— Не знам — казах.

— Искаш ли да поиграем карти?

— Карти?

— Лудите осмици или нещо друго.

— Да. Предполагам.

"Каквото и да е" — помислих си. Каквото и да поискаш.

— Само докато се приберат момчетата — добави тя.

Отидохме горе, играхме и мисля, че не си казахме и десет думи по време на цялата игра.

Аз изпих много кола. Рут изпуши много цигари.

Тя спечели.

Оказа се, че Дони, Уили и Джафльо са били на дневна прожекция на "Как да направиш чудовище". Това обикновено би ме ядосало, понеже само преди няколко месеца бяхме ходили да гледаме двойна прожекция на "Аз бях върколак-тийнейджър" и "Аз бях Франкенщайн-тийнейджър", а този филм беше нещо като продължение със същите чудовища и трябваше да ме изчакат или поне да ми напомнят. Но те казаха, че не бил толкова хубав, колкото предишните два така или иначе, а аз още си мислех за онова, което бях видял долу, и когато Рут и аз стигнахме до последните няколко раздавания, темата се завъртя около Мег.

— Тя смърди — заяви Джафльо. — Мръсна е. Трябва да я измием.

Не бях забелязал никаква воня.

Само камфор, дим и сяра.

А и това, казано от Джафльо.

— Добра идея — съгласи се Дони. — Отдавна не се е случвало. Обзалагам се, че ще й хареса.

— На кого му пука какво й харесва? — изсумтя Уили.

Рут само слушаше.

— Ще трябва да я оставим да се качи горе — замисли се Дони. — Може да се опита да избяга.

— Да, бе. И къде ще отиде? — намеси се Джафльо. — Накъде ще избяга? Можем и да я вържем.

— Предполагам.

— Можем да доведем и Сюзън.

— Сигурно.

— Къде е тя?

— Сюзън си е в стаята — обади се Рут. — Мисля, че се крие от мен.