Джек Кетчам - Съседката

Не се наложи.

Обърнах се, когато той мина покрай мен и го видях да спира, тъй като Сюзън вече бе там, стоеше и ни гледаше от коридора. И тя плачеше.

Мег също я видя.

И се срина.

— Нееее — изплака тя. — Нееее. Моооляяя…

И за момент останахме смълчани в тежката топла мъгла, заслушани във врящата пара и хълцането й. Знаехме какво ще се случи. Знаехме как ще бъде.

След това Рут дръпна завесата.

— Вкарай я — нареди на Дони. — И се пази.

Гледах как я натикват вътре и как Рут наглася дюзата на душа, за да праща изгарящите пръски бавно по краката й, бедрата й, корема й и накрая по гърдите й, да се разпръскват по зърната й, докато отзад ръцете й отчаяно се напрягаха да се освободят, и навсякъде, където уцелваше водата, кожата внезапно почервеняваше, червено, цветът на болката, — докато накрая не можах да издържа писъците.

И побягнах.

Но само веднъж.

Не бягах повече.

След този ден бях пристрастен и наркотикът ми беше знанието. Знанието какво е възможно. Знанието докъде може да се стигне. Докъде биха посмели да го докарат.

Винаги бяха "те". Аз бях отвън или поне така се чувствах. От Мег и Сюзън от една страна и от Чандлърови от друга. Не бях участвал в нищо директно. Бях гледал. Не бях докосвал. И това бе всичко. Докато поддържах тази позиция, можех да си представям, че съм, ако не невинен, то поне не съвсем виновен.

Беше като да си на кино. Понякога филмът бе страшен, да — човек се чудеше дали главният герой и героинята ще успеят да се справят. Но само толкова. Просто един филм. Когато свършеше, щеше да станеш, прилично уплашен и развълнуван, и да си тръгнеш от тъмното, да го оставиш зад себе си.

А понякога беше повече като вида филми, които се появиха по-късно през шейсетте — основно чужди филми, — където основното чувство, което изпитваш, бе, че обитаваш някаква забележителна, хипнотична плътност от неясна илюзия, от слоеве и слоеве от значения, които накрая показваха абсолютна липса на значение, където актьори с безизразни лица се движеха пасивно из сюрреалистични кошмарни пейзажи, изпразнени от емоции, носени от течението.

Като мен.

Разбира се, ние сами пишехме и режисирахме тези наши въображаеми филми, както и сами си ги гледахме. Така че, предполагам, беше неизбежно да добавим още хора в списъка с участниците.

Предполагам, че също бе неизбежно първото ни прослушване да е на Еди Крокър.

Беше ясна слънчева сутрин, към края на юли, три седмици откакто Мег бе пленена, когато за пръв път отидох у тях и го заварих там. В няколкото дни след душа й бяха позволили да е облечена — имаше мехури и ги оставяха да се излекуват — и се държаха с нея доста добре като цяло. Хранеха я със супа и сандвичи, даваха й вода, когато поискаше, Рут дори беше сложила чаршафи на дюшека и бе измела цигарените фасове от пода. Беше трудно да се каже дали Уили се оплакваше повече от болящия го зъб, или от това колко скучни са станали нещата.

С Еди всичко се промени.

Мег все още беше с дрехите, когато пристигнах — чифт изтъркани дънки и блуза, — но отново я бяха вързали и й бяха запушили устата. Тя лежеше по корем върху работната маса, всяка ръка вързана към един от краката на масата. Глезените й бяха вързани заедно на пода. Еди бе свалил единия от кецовете си и я пердашеше по дупето.

След това спираше за известно време и Уили продължаваше да обработва гърба, краката и задницата й с един кожен колан. Удряха я силно. Особено Еди.

Джафльо и Дони седяха и гледаха.

Аз също. Но само за кратко.

Не ми харесваше той да е там.

Еди беше прекалено отдаден.

Твърде лесно бе да си го представя как върви към нас по улицата онзи ден, ухилен, с черната змия между зъбите си и как я размахва отново и отново, докато не пада мъртва на улицата.

Това беше хлапето, което би отхапало главата на жаба.

Това беше хлапето, което веднага щом те види, би те ударило по главата с камък или би те фраснало в топките с пръчка.

Еди бе фанатичен.

Онзи ден беше горещо и потта се лееше от него, стичаше се от късо подстриганата му морковеночервена коса надолу по челото му.

Както обикновено бе свалил тениската си, за да виждаме страхотното му тяло и миризмата на пот също се лееше от него.

Миришеше солено и лепкавосладко, като старо развалено месо.

Не останах.

Качих се по стълбите.