Джек Кетчам - Съседката

Дори откакто държаха Мег като затворничка там, на никого не му беше хрумнало да я поправи.

И оставаше самата метална врата на убежището, която се затваряше с резе. Беше тромаво и шумно, но единственото, което трябваше да направиш, бе да махнеш резето.

Мислех, че може да се направи.

В три и двайсет и пет сутринта тръгнах да видя.

Имах джобно фенерче, джобно ножче и трийсет и седем долара от ринене на сняг в джоба си. Носех маратонки, дънки и тениската, която майка ми беше боядисала черна, след като Елвис носеше такава в "Обичам те". До момента, в който прекосих алеята към двора им, тениската бе залепнала за гърба ми като втора кожа.

Къщата беше тъмна.

Качих се на верандата и зачаках, като се ослушвах. Нощта бе спокойна и ясна под почти пълната луна.

Къщата на семейство Чандлър сякаш дишаше към мен, проскърцвайки като костите на спяща стара жена.

Беше страшно.

В един момент исках да забравя всичко, да си отида вкъщи, в леглото и да дръпна завивките над главата си. Исках да съм в съвсем друг град. Цяла вечер си бях фантазирал как майка ми или баща ми казват: "Ами, Дейвид, не знам как да ти го съобщя, но се местим."

Уви, нямах този късмет.

Продължавах да виждам как ме хващат на стълбите. Внезапно щеше да светне лампа и Рут щеше да се покаже над мен, насочила пушка. Съмнявам се, че имаха пушка. Но все пак го виждах. Отново и отново, като плоча, зациклила на последната мелодия.

Ти си луд, продължавах да си мисля.

Но бях обещал.

А и колкото и плашещо да беше това, днес се бях уплашил повече. Гледайки Рут, най-накрая бях видял всичко до края.

Не можеше да има грешка, със сигурност накрая щях да видя Мег да умира.

Не знам колко време съм стоял на верандата.

Достатъчно, за да чуя как високата роза драска по къщата от нежния бриз, да чуя жабите, крякащи от потока и щурците от гората. Достатъчно, за да привикнат очите ми към тъмнината и формацията от жаби и щурци, които си говорят в нощта, да ме поуспокои. Така че след известно време това, което чувствах, вече не беше пълният ужас, с който бях започнал, колкото вълнение — вълнение, че най-накрая правя нещо, нещо за Мег и за себе си, и то нещо, което никой от познатите ми хора никога не беше правил. Помагаше ми да мисля за това. За настоящата миг по миг реалност, в която бях. Ако го правех, можех да го превърна във вид игра. Нахлувах в къща през нощта и хората спяха. Това беше. Не опасни хора. Не Рут. Не Чандлърови. Просто хора. Бях ловък крадец. Спокоен, внимателен и незабележим. Никой нямаше да ме хване. Нито тази вечер, нито когато и да е.

Отворих външната мрежеста врата.

Тя съвсем леко проскърца.

С вътрешната врата беше по-трудно. Дървото се бе раздуло от влагата. Завъртях дръжката и натиснах с пръсти рамката, палецът ми беше на вратата. Бутнах бавно и внимателно.

Тя изстена.

Бутнах по-силно и по-здраво. Държах здраво дръжката, като леко я придърпвах назад, за да не се отвори внезапно, когато поддаде.

Вратата отново изстена.

Сигурен бях, че цялата къща ме чува. Всички.

Все още можех да избягам, ако се наложи. Добре беше да го знам.

След това тя внезапно се отвори. Дори по-тихо от другата врата.

Заслушах се.

Влязох в антрето.

Включих фенерчето. Стълбите бяха затрупани с парцали, мопове, четки, кофи — неща, които Рут използваше за чистене, заедно с буркани с пирони, кутии с боя и разредител. За мой късмет повечето неща бяха струпани от едната страна, страната срещу стената. Знаех, че стълбите ще са най-здрави и ще скърцат най-малко точно до стената, където имаха опора. Ако щяха да ме хванат, това беше най-вероятното място, мястото, където щях да вдигна най-много шум. Пристъпих внимателно надолу.

На всяко стъпало спирах и се ослушвах. Променях времето между стъпалата, за да няма ритъм.

Но всяко стъпало имаше какво да каже.

Отне ми цяла вечност.

След това най-накрая бях долу. Дотогава сърцето ми вече бе готово да се пръсне. Не можех да повярвам, че не са ме чули.

Прекосих помещението до вратата на убежището.

Мазето миришеше на влага, плесен и пране… и на нещо като разлято вкиснато мляко.

Вдигнах резето колкото можех по-тихо и плавно. Въпреки това металът престърга в метал.

Отворих вратата и пристъпих вътре.

Мисля, че чак тогава си припомних какво правех тук изобщо.

Мег седеше на ръба на дюшека, гърбът й беше опрян в стената, чакаше. В тънкия лъч светлина можех да видя колко е уплашена. И колко зле бе завършил денят за нея.