Джек Кетчам - Съседката

Видях пръстите й да опипват белега.

През плата се просмукваше кръв. Все още не твърде много. Но усетих странната тъжна ирония от осъзнаването, че в края на краищата може би ще се наложи да използвам тениската, за да я вържа пак в някакъв момент с цел да я предпазя.

Горе звънна телефонът.

— Вдигни — чух да се провиква Рут.

Стъпки прекосиха стаята. Долових гласа на Уили, след това пауза и после гласа на Рут, който приказваше по телефона.

Чудех се кое време е. Погледнах малката свещ и се запитах колко ли ще издържи.

Ръката на Мег падна от белега.

Тя си пое въздух и простена. Клепачите й запърхаха.

— Мег?

Тя отвори очи. Те бяха станали стъклени от болка.

Пръстите й се върнаха на белега.

— Недей — спрях я. — Не прави така.

Мег ме погледна, първоначално без да ме разбира. След това махна ръката си.

— Дейвид?

— Да. Аз съм. И Сюзън е тук.

Сюзън се наведе напред, за да може да я види и крайчетата на устата на Мег се вдигнаха нагоре в най-блед призрак на усмивка. Но дори това изглежда й причиняваше болка.

Тя изстена.

— О, Боже. Боли.

— Не мърдай — казах й. — Знам, че боли.

Придърпах чаршафа до брадичката й.

— Има ли нещо… нещо, което да искаш да…?

— Не — простена тя, — просто ме остави да… О, Боже.

— Мег? — обади се Сюзън.

Трепереше. Пресегна се през мен, но не можа да я достигне.

— Съжалявам, Мег. Съжалявам. Съжалявам.

— Всичко е наред, Суз. Опитахме. Наред е. Всичко е…

Почти можеше да усетиш изпепеляващата болка, която минаваше през нея.

Не успявах да измисля какво да направя. Продължавах да гледам свещта, сякаш светлината щеше да ми подскаже нещо, но тя не го направи. Нищичко.

— Къде… къде са те? — попита Мег.

— Горе.

— Там ли ще останат? Нощ… ли е?

— Почти. Горе-долу време за вечеря. Не знам. Не знам дали ще останат.

— Не мога… Дейвид? Не мога да издържам повече. Разбираш ли?

— Знам.

— Не мога.

— Почини си. Просто си почивай — поклатих глава.

— Какво? — прошепна тя.

— Иска ми се да имаше нещо…

— Какво?

— … с което да ги нараним. Което да ни измъкне оттук.

— Няма нищо. Нищо. Не знаеш колко нощи съм…

— Имаме това — обади се Сюзън.

Тя вдигна шината за ръце.

Погледнах я. Беше права. Бе направена от лек алуминий, но ако я хванеш за края и размахаш частта със ставата, можеше да причиниш някакви щети.

Но не и достатъчно, помислих си. Не и срещу Уили и Дони заедно. И Рут. Не трябваше да я подценявам. Може би ако бяха така добри да идват един по един с няколко минутки почивка между тях, щях да имам шанс, но едва ли щеше да се случи. Така или иначе никога не се бях проявявал като кой знае какъв боец.

Човек просто трябваше да помоли Еди.

Имахме нужда от нещо друго.

Огледах се. Бяха махнали почти всичко. Пожарогасителя, радиото, кашоните с храна, дори будилника и помпата за дюшека ги нямаше. Бяха отнесли даже въжето за простиране, с което ни бяха вързали. Всичко, което имахме, беше работната маса — твърде тежка дори да я местиш сам, камо ли да я хвърлиш, — матраците, чаршафът на Мег, пластмасовата й чашка за вода и дрехите на гърба ни. И кибритът и свещта.

След това ми хрумна как да ползваме клечките кибрит и свещта.

Поне можехме да ги накараме да дойдат при нас, когато ние решим, а не когато на тях им скимне. Можехме да ги объркаме и изненадаме. Все пак беше нещо. Нещо.

Поех си дълбоко въздух. Една идея се оформяше.

— Добре — казах, — искате ли да опитаме няколко неща?

Сюзън кимна. Мег също, едва-едва.

— Може и да не проработи. Но е възможност.

— Давай — окуражи ме Мег. — Направи го.

Тя изпъшка.

— Не мърдай — помолих я. — Не ми трябваш.

— Добре. Просто го направи — отвърна тя. — Хвани ги.

Свалих кецовете си, измъкнах връзките им и ги вързах една за друга. След това свалих обувките на Сюзън и завързах техните връзки за моите, така че имах почти четири метра въже, с което да работя. Стегнах здраво единия му край за долната панта на вратата, след това го прокарах до първата от дебелите подпорни греди и го завързах и там на около осем сантиметра от земята. Така направих преграда за препъване, която минаваше под лек ъгъл между вратата и гредата и ограждаше около една трета от лявата част от стаята на влизане.

— Слушайте — заобяснявах. — Това ще е трудно. И опасно. Искам да кажа, че няма да са само те. Смятам да запаля огън тук. Точно ей там, пред масата, почти в средата на помещението. Те ще подушат дима и ще дойдат. И да се надяваме, че някой ще уцели това въженце. Междувременно аз мога да стоя от другата страна до вратата с една от шините на Сюзън. Но ще има много пушек, а няма достатъчно въздух. Ако не дойдат бързо, ще се окажем в много неприятно положение. Разбирате ли ме?