Джек Кетчам - Съседката

Но другото, което видях, беше онова, което ме потриса до ден-днешен, което ме озадачава.

Дори тогава ме накара да се замисля.

Точно преди да се хвърля назад, докато Рут се обръщаше, изглеждайки слаба и уморена, с ръка върху рамото на Сюзън. Точно в тази секунда, в която се обърна.

Мога да се закълна, че и тя плачеше.

И въпросът ми е — за кого?

След това се появиха гъсениците.

Случи се за една нощ. На единия ден дърветата бяха чисти и нормални, а на следващия бяха покрити с дебели бели пашкули от паяжини. На дъното на пашкулите смътно се забелязваше нещо тъмно и нездраво, а при вглеждане отблизо се виждаше как то се движи.

— Ще ги изгорим — заяви Рут.

Стояхме в двора й, близо до брезата — Джафльо, Дони, Уили, Мег, аз и Рут, която бе облякла тъмносинята си домашна рокля с дълбоките джобове. Беше десет сутринта и Мег току-що бе приключила със задълженията си. Имаше малко изцапано петънце под лявото око.

— Момчета, вие съберете пръчки. Дълги и здрави. И ги отрежете зелени, за да не горят. Мег, вземи торбата с парцалите от мазето.

Рут стоеше на слънчевата светлина с присвити очи и оценяваше пораженията. Около половината дървета в двора им, включително брезата, бяха отрупани с пашкули, някои с размера на бейзболни топки, но други бяха големи и дълбоки като чанти за пазар. Гората беше пълна с тях.

— Малки копеленца. Ще оголят дърветата за нула време.

Мег влезе в къщата, а ние останалите се отправихме към гората, за да намерим пръчки. Дони имаше брадвичка, с която отсякохме няколко фиданки, после ги оголихме и ги срязахме наполовина. Не ни отне много време.

Когато се върнахме, Рут и Мег бяха в гаража и накисваха парцалите с керосин. Увихме ги около фиданките и Рут ги завърза с въже за простиране, след което отново ги накиснахме.

Тя подаде по една на всеки от нас.

— Ще ви покажа как се прави — каза. — След това може да го правите и сами. Само гледайте да не запалите проклетата гора.

Почувствах се ужасно пораснал.

Рут ни се доверяваше с огън, с факли.

Майка ми никога не би го направила.

Последвахме я на двора, отстрани сигурно приличахме на група селяни, преследващи чудовището на Франкенщайн, вдигнали високо незапалените си факли. Но не се държахме като възрастни — държахме се, сякаш отивахме на купон, — всичките глупави и развълнувани освен Мег, която го приемаше много сериозно. Уили приложи хватка на Джафльо — улови главата му и притисна кокалчета в ниско подстриганата му коса, движение от борбата, което бяхме усвоили от сто и четирийсет килограмовия Хейстекс Калхун, известен с неговото "голямо плясване" [12] Движение от кеча, при което борецът се хвърля напред и се приземява по корем върху падналия противник. — Б. пр. . Дони и аз марширувахме един до друг зад тях, размахвахме факлите си като капелмайсторски жезли и се кикотехме като глупаци. На Рут изглежда не й пречеше.

Когато стигнахме брезата, Рут бръкна в джоба си и извади кутийка кибрит.

Пашкулът на брезата беше от големите.

— Аз ще се оправя с този — заяви тя. — Вие гледайте.

Запали факлата и я задържа за момент, докато огънят позатихна и беше безопасно да се ползва. Въпреки това все още гореше доста добре.

— Внимавайте де не изгорите дървото.

Рут задържа факлата на около петнайсет сантиметра под пашкула.

Той започна да се топи.

Не се запали. Стопи се, както се топи стиропор, избледняваше и се отдръпваше. Беше дебел и многопластов, но изчезна бързо.

И внезапно всички тези гърчещи се и щуращи се телца се изсипаха — дебели, черни космати гъсеници, пушещи и пукащи.

Почти можеше да ги чуеш как пищят.

Трябва да бяха стотици само в това единствено гнездо. Изгаряха слой след слой и разкриваха нови. Продължаваха да извират и да падат в краката ни като черен дъжд.

Тогава Рут уцели златната жила.

Право върху факлата се изсипа нещо като съсирек от жив катран с размера на топка за софтбол, разделяйки се, докато падаше.

Факлата зацвъртя, бяха твърде много и за момент изглеждаше, че ще изгасне. След това просветна отново и тези, които се бяха хванали за нея, изгоряха и паднаха.

— Дявол да го вземе! — възкликна Джафльо.

Рут го погледна.

— Съжалявам — каза той.

Но очите му бяха широко отворени.

Трябваше да се признае, че бе невероятно. Не бях виждал такова клане. Мравките на верандата бяха нищо в сравнение с това. Мравките бяха малки и незначителни. Когато ги полееш с вряла вода, те просто се свиваха и умираха. Докато някои от тези бяха два-три сантиметра дълги. Те се гърчеха и извиваха — изглеждаше, че искат да живеят. Погледнах към земята. Имаше гъсеници навсякъде. Повечето от тях бяха мъртви, но някои не бяха и се опитваха да изпълзят надалеч.