Джек Кетчам - Съседката

Трябва да се беше захванала веднага за работа. На следващия ден валя от сутринта до вечерта и аз киснех в стаята си, четях "Търсенето на Брайди Мърфи" и слушах радио, докато си помислих, че сигурно ще убия някой, ако чуя още веднъж този шибан Доменико Модуньо да пее "Воларе". След вечеря седяхме с майка ми във всекидневната и гледахме телевизия, когато Мег почука на задната врата.

Майка ми стана. Аз я последвах и си взех едно пепси от хладилника.

Мег се усмихваше. Носеше жълт дъждобран, а от косата й капеше вода.

— Не мога да вляза — каза тя.

— Глупости — възрази майка ми.

— Не, наистина, минах само да ви дам това от госпожа Чандлър.

Тя подаде на майка ми мокра кафява торбичка, в която имаше бутилка мляко. Рут и майка ми не бяха най-добри приятелки, но все пак бяха съседки, а на съседите даваш назаем.

Майка ми прие торбичката и кимна.

— Предай на госпожа Чандлър, че й благодаря.

— Ще й предам.

После Мег бръкна под дъждобрана, погледна ме и този път наистина се усмихваше.

— А това е за теб — заяви тя.

И ми подаде моята картина.

Беше опакована в листове дебел, непрозрачен паус, загъната и от двете страни. Виждаха се някои от линиите и цветовете през него, но не и формата на нещата.

Преди да успея да й благодаря или да кажа нещо друго, тя отрони "чао!", помаха, отстъпи обратно под дъжда и затвори вратата зад себе си.

— Е — обади се майка ми и сега и тя се усмихваше, — какво имаме тук?

— Мисля, че е рисунка — отвърнах.

Стоях там с пепси в едната ръка и картината на Мег в другата. Знаех си какво си мисли майка ми.

Това, което си мислеше, съдържаше думата "мило".

— Няма ли да я отвориш?

— Да, разбира се. Добре.

Оставих пепсито, обърнах гръб на майка ми и се заех да я разопаковам. Махнах пауса.

Усещах, че тя наднича зад рамото ми, но внезапно изобщо не ми пукаше.

— Това е наистина добро — възкликна майка ми, изненадана. — Наистина е много добро. Страшно я бива, нали?

Действително беше хубава. Не бях художествен критик, но и не бе нужно. Беше я нарисувала с мастило, някои от линиите бяха широки и смели, а други бяха съвсем деликатни. Цветовете бяха бледи — само лек намек за цвят, но много истински и живи, като голяма част от хартията се показваше, така че оставяше впечатление за ярък слънчев ден.

Изобразяваше момче до буен поток, легнало по корем на голяма плоска скала, което гледаше надолу във водата, а дърветата и небето бяха навсякъде около него.

Занесох я в Кучкарника, за да й сложат рамка. Кучкарника беше магазин за домашни любимци, който бе превърнат в хоби магазин. Имаха малки бигълчета на витрината отпред и лъкове и стрели, обръчи и модели за сглобяване и магазинче за рамки отзад, заедно с рибите, костенурките, змиите и канарчетата. Човекът я погледна и отсъди:

— Не е зле.

— Ще бъде ли готова утре?

— Да ни виждаш да сме затрупани от работа? — попита той.

Мястото беше празно. Веригата магазини "Двама мъже от Харисън" нагоре по шосе десет го убиваше.

— Можеш да си я вземеш довечера. Ела към четири и половина.

Бях там в четири и петнайсет, петнайсет минути по-рано, но вече бе готова, в хубава борова рамка с цвят на махагон. Мъжът ми я уви в кафява хартия.

Пасна перфектно в една от двете кошници, които имах на колелото си.

Докато се прибера у нас, вече беше станало време за вечеря и ме накараха да изчакам печеното с грах и картофено пюре със сос. След това трябваше да изхвърля боклука.

После отидох на гости.

От телевизора дънеше музиката на "Татко знае най-добре", най-малко любимото ми телевизионно шоу, надолу по стълбите за милиарден път се спускаха Кати, Бъд и Бети, сияещи. Можех да подуша надениците, боба и киселото зеле. Рут беше на стола си с крака, вдигнати на възглавничката. Дони и Уили се бяха изтегнали на дивана. Джафльо лежеше по корем толкова близо до телевизора, че човек се притесняваше за слуха му. Сюзън гледаше от стол с права облегалка в трапезарията, а Мег миеше чинии.

Сюзън ми се усмихна. Дони ми махна и пак се обърна към телевизора.

— Божке — ухилих се, — ама, моля ви се, не ставайте заради мен.

— Какво носиш там, шефе? — попита Дони.

Повдигнах картината, опакована с кафява хартия.

— Онези записи на Марио Ланца, които искаше.

Той се засмя.

— Тъпак.

И сега Рут ме гледаше.

Реших да се гмурна направо.

Чух, че водата в кухнята спира. Обърнах се и видях Мег да ме гледа, бършейки ръце в престилката си. Усмихнах се и предположих, че тя веднага разбра какво правя.