Джек Кетчам - Съседката

Пуснах въжето и погледнах нагоре.

Майка ми беше известна с използването на този вид глас, когато откачеше, което не ставаше често въпреки откритата война с баща ми. И бе сигнал да хукна да се крия. Но когато Рут се ядосаше, то обикновено беше на Джафльо и тогава всичко, което трябваше да направи, бе да го погледне със здраво стиснати устни и силно присвити очи като малки бляскави камъчета, за да го накара да млъкне или да престане да върши каквото и да е. Това изражение беше достатъчна заплаха.

Ние обичахме да го имитираме и да се смеем, Дони, Уили и аз — но когато Рут го наденеше на лицето си, не ни беше до смях.

Зарадвах се, че си намерих извинение да спра да се боря с косачката и се запътих към ъгъла на гаража, откъдето можеше да се надникне в техния двор.

Прането на Рут се вееше на простора. Тя стоеше на верандата с ръце на кръста и дори човек да не бе чул гласа или казаното от нея, пак щеше да види, че е наистина бясна.

— Глупаво лайно такова! — беше казаното от нея.

И мога да ви уверя, че то ме шокира.

Да, Рут ругаеше като каруцар. Това беше една от причините да я харесваме. Съпругът й, Уили старши, "този прекрасен ирландски негодник" или "онова скапано пади копелдашко" и Джон Ленц, кметът на градчето — и, както подозирахме, някогашен ухажор на Рут, — го отнасяха най-редовно.

Всеки получаваше по нещо от време на време.

Но работата е, че това винаги беше небрежно ругаене, общо взето без истински гняв. Предназначено да предизвика смях на гърба на някой нещастник и обикновено така ставаше.

Просто по този начин Рут описваше хората.

И много напомняше нашия собствен начин. Всичките ни приятели бяха малоумници, боклуци, дебелаци или лайнари. Всичките им майки ядяха мухите на мъртви камили.

Този път беше съвсем различно. Тя каза лайно и точно лайно имаше предвид.

Зачудих се какво ли е направила Мег.

Озърнах се нагоре към нашата веранда, където задната мрежеста врата беше отворена, като се надявах майка ми да не е в кухнята, да не я е чула. Тя не одобряваше Рут и вече си бях имал достатъчно ядове, задето прекарвам толкова много време у тях.

Извадих късмет. Нямаше я наоколо.

Погледнах Рут. Тя не бе добавила нищо повече, а и нямаше нужда. Изражението й казваше всичко.

Чувствах се малко странно, като че ли пак шпионирах, втори път за два дни. Но, разбира се, точно това трябваше да направя. Нямах намерение да й позволя да ме види как я наблюдавам, оголена по този начин. Беше прекалено смущаващо. Притиснах се към стената на гаража и надникнах иззад ъгъла, надявайки се, че Рут няма да погледне в моята посока по някаква причина. И тя не погледна.

Техният гараж обаче ми скриваше гледката, така че не можех да видя какъв бе проблемът. Продължих да чакам появяването на Мег, за да разбера как понася да я наричат глупаво лайно.

И тогава ми се стовари друга изненада.

Защото там не беше Мег.

А Сюзън.

Предположих, че се е опитвала да помогне с простирането. Но снощи бе валяло и тя изглежда бе изпуснала част от прането на Рут върху калното й, мърляво извинение за морава, защото се виждаха мръсните петна по онова, което държеше — чаршаф или може би няколко калъфки.

Сюзън плачеше, наистина плачеше силно, така че цялото й тяло се тресеше, докато се връщаше към Рут, застанала строго на площадката.

Беше покъртително — това малко слабо момиченце бавно се придвижва с шини на краката и шини на ръцете, като се опитва да се справи само с тази нищожна купчинка бельо, пъхната под мишницата му, купчинка, която по начало не би трябвало да е там. Чувствах се зле заради него.

И накрая така се почувства и Рут, предполагам.

Защото слезе от площадката и пое прането от Сюзън. Поколеба се, наблюдавайки я за момент как хлипа, трепери и гледа към земята. След което явно напрежението бавно я напусна, докато вдигаше ръка и тя я положи леко и внимателно върху рамото на Сюзън. После се обърна и тръгна обратно към къщата.

И в последния момент, точно когато стигнаха края на стълбите, Рут погледна в моята посока и аз трябваше да се хвърля бързо и силно назад към гаража.

Но въпреки всичко бих се заклел в онова, което видях.

Всъщност то стана важно за мен в ретроспекция. Опитвам се да го разбера.

Лицето на Рут изглеждаше много уморено. Сякаш пристъпът на гняв беше толкова силен, че я бе изтощил. Или може би това, което виждах, беше само малка част от нещо… Нещо по-голямо. Нещо, което се случваше от доста време, незабелязано от мен, и това бе като кресчендото на дългосвирещ запис.