Джек Кетчам - Съседката

Сега дървото беше по-изправено.

— Видяхте ли нещо? — попитах.

— Нищо — тросна се Уили.

Изненадващо бе колко ядосан звучеше. Сякаш вината беше на Мег, че не му е показала нищо. Сякаш го бе измамила. Но пък Уили винаги си е бил задник.

Погледнах Дони. Светлината беше слаба, но според мен той имаше същото съсредоточено изражение на лицето, както когато Рут говореше за танцуващите момичета и какво носят и какво не носят. Все едно се опитваше да разбере нещо и бе малко депресиран, защото не можеше да открие отговора.

Стояхме мълчаливо заедно и след малко Кени ме потупа по рамото.

— Времето изтече.

Изтичахме при дървото и аз плеснах глезена на Тони. Той се спусна долу.

Стояхме там и чакахме Еди. Погледнах Тони. Той сви рамене и поклати глава, взирайки се в земята. Нищо. След няколко минути Еди също се отказа и се смъкна при мен.

— Пълни глупости — каза той. — Майната му. Майната й.

И си тръгнаха.

Не схващах. Сега и Еди бе ядосан.

Реших да не се притеснявам от това.

Качихме се. Катеренето беше лесно.

Горе на върха усетих въодушевление. Чувствах се толкова добре, че исках да се засмея с глас. Нещо щеше да се случи. Знаех го. Жалко за Еди и Дони, и Уили. Щяхме да сме ние. Тя щеше да се покаже на прозореца всеки момент и щяхме да видим.

Изобщо не ме притесняваше, че вероятно предавах Мег, шпионирайки я. Почти не мислех за нея като за Мег. Сякаш не бе наистина тя тази, която искахме да видим. Беше нещо по-абстрактно. Истинско живо момиче, а не черно-бяла снимка в списание. Женско тяло.

Най-накрая щях да науча нещо.

Така бяха подредени по важност нещата.

Настанихме се.

Хвърлих поглед към Кени. Той се бе ухилил.

Зачудих се защо другите реагираха толкова нервно.

Беше забавно! Дори фактът, че си уплашен, бе забавен. Уплашен, че внезапно Рут може да се появи на верандата и да ни каже да си разкараме задниците оттам. Уплашен, че Мег може да погледне от прозореца на банята право в очите ти.

Чаках убедено.

Светлината в банята угасна, но това нямаше значение. Аз се бях загледал в спалнята. Там щях да я видя.

Право срещу мен. Гола. От плът и кръв, и дори щеше да е някоя, която реално познавам.

Отказвах дори да мигна.

Усещах изтръпване там долу, където се притисках към дървото.

Една песен не спираше да се върти в главата ми — "Иди в кухнята и раздрънкай тенджерите и тиганите… В душата си вярвам, че си дяволът в найлонови чорапи" [11] Елвис Пресли, "Shake, Rattle And Roll". — Б. пр. . И така нататък.

Велико, мислех си. Аз лежа тук, на това дърво. Тя е вътре.

Чаках.

Светлината в спалнята угасна.

Внезапно къщата потъна в мрак.

Идеше ми да разбия нещо.

Идеше ми да направя къщата на парчета.

И сега знаех точно как се бяха чувствали останалите и точно защо изглеждаха бесни на нея, бесни на Мег — защото изглеждаше, че вината е нейна. Все едно тя ни беше качила тук и ни бе обещала толкова много неща и после не ни бе дала нищо. И макар да знаех, че е нелогично и глупаво от моя страна, точно така се чувствах и аз.

Кучка, помислих си.

А после наистина изпитах вина. Защото това беше лично.

Ставаше дума точно за Мег.

И тогава се почувствах депресиран.

Сякаш част от мен знаеше — не искаше да го повярва или дори да си го помисли, но през цялото време знаеше.

Никога нямаше да имам този късмет. Беше си пълна глупост от самото начало.

Точно както каза Еди.

И някак причината за всичко това беше смесена с Мег и с момичетата и жените като цяло, дори с Рут и майка ми.

Беше твърде голямо за мен, за да го разбера изцяло и мозъкът ми просто му позволи да се изплъзне.

Останаха ми само депресията и някаква тъпа болка.

— Хайде — подканих Кени.

Той се взираше в къщата, все още не вярвайки, сякаш очакваше лампите да светнат отново. Но и той знаеше. Погледна ме и разбрах, че знае.

Всички знаехме.

Завлякохме се безмълвно обратно до палатката.

Вътре беше Уили младши, най-накрая, който остави манерката и каза:

— Може би да я вкараме в Играта.

Помислихме по въпроса.

След това нощта се изтърколи.

Бях в двора и се опитвах да подкарам голямата мощна червена косачка, като се потях така, че цялата ми тениска вече беше мокра, защото проклетото чудо се палеше по-трудно от моторна лодка, когато чух Рут да крещи с такъв глас, какъвто не мисля, че някога я бях чувал да използва — наистина разярен.

— Боже Господи!