Джек Кетчам - Съседката

— Ти си Дейвид — отбеляза Сюзън.

Кимнах и я поздравих.

Зелените очи ме изучаваха. Бяха интелигентни. И топли. Сега тя изглеждаше едновременно по-малка и по-голяма от деветгодишна.

— Мег казва, че си мил — допълни.

Усмихнах се.

Сюзън продължи да ме гледа още малко, след което се усмихна в отговор и се върна към списанието. По радиото Алъц Фрийд пусна "Малка звезда" на Елегантс.

Мег стоеше и наблюдаваше от прага. Не знаех какво да кажа.

Излязох обратно в коридора. Другите чакаха.

Усетих погледа на Рут върху себе си. Погледнах към килима.

— А така — одобри тя. — Сега се познавате.

Две вечери след карнавала няколко от нас спахме заедно на открито.

По-големите от квартала — Лу Морино, Глен Нот и Хари Грей — от години имаха навика да лагеруват навън през топлите летни нощи при старата водна кула в горите зад бейзболното игрище на Малката лига с няколко стека бира и цигари, откраднати от магазина на Мърфи.

Всички ние засега бяхме твърде малки за такива неща, още повече че водната кула се намираше чак от другата страна на града. Но това не ни бе попречило да им завиждаме звучно и често, докато най-накрая родителите ни разрешиха и на нас да спим на открито, стига да е под надзор, което означаваше да е в нечий заден двор. Затова така и направихме.

Имах палатка, а Тони Морино разполагаше с тази на брат си Лу, когато той не я използваше, така че въпросът беше в моя заден двор или в техния.

На мен лично по ми допадаше моят двор. И при Тони бе добре, но за да създадеш илюзията, че си сам насред гората, беше хубаво да се отдалечиш максимално от къщата, а дворът на Тони не бе толкова подходящ за това. Спускаше се надолу по хълм със съвсем малко храсталаци и на поле зад тях. Храстите и полето бяха скучни и цяла нощ трябваше да лежиш под наклон. Докато моят двор стигаше право до гъстите, дълбоки гори, зловещи и тъмни през нощта, изпълнени със сенки на брястове, брези и кленове и диви със звуци на щурци и крякане на жаби от потока. Земята беше равна и бе много по-удобно.

Не че спяхме толкова.

Поне не онази нощ.

От залез бяхме легнали и си разказвахме гадории и млъкни-шеги от сорта на:

— Мамо, мамо! Били току-що повърна в тенджерата на котлона!

— Млъкни и си изяж супата.

Шестимата се смеехме, натъпкани в палатка за четирима — аз, Дони, Уили, Тони Морино, Кени Робъртсън и Еди.

Джафльо бе наказан за това, че пак си е играл с пластмасовите си войници и пещта за горене на смет в двора, иначе щеше да е хленчил достатъчно силно и достатъчно продължително, за да го вземем с нас. Но той имаше следния навик. Окачваше рицарите и войниците си на мрежата на пещта и гледаше как ръцете и краката им бавно изгаряха заедно с боклука, представяйки си Бог знае какво, докато горящата пластмаса капеше, войниците се огъваха, черният дим се издигаше.

Рут мразеше това. Играчките бяха скъпи и цапаха цялата пещ.

Нямаше бира, но си носехме манерки и термоси, пълни с лимонада, та всичко беше наред. Еди имаше половин пакет от цигарите без филтър "Куул" на баща си и от време на време дърпахме ципа на палатката и си подавахме по една. Махахме с ръка, за да разсеем дима. След това отваряхме ципа отново, просто в случай че майка ми излезеше да ни провери, макар тя никога да не го правеше...

Дони се претърколи до мен и чух как под него се смачка опаковка от десертче.

Онази вечер, когато камионът дойде, всички излязохме на улицата, за да се запасим.

Сега който и да помръднеше, нещо изшумоляваше.

Дони започна да разказва:

— Имало значи едно лапе в даскалото. Просто малко дете, което си седи на чина, и милата стара учителка го поглежда и забелязва, че изглежда много тъжно и го пита какъв е проблемът. И то ревва: "Аааа! Не получих закуска!" "Горкото детенце — казва тя. — Е, не се притеснявай, нищо страшно не е станало — продължава. — Почти обяд е. Скоро ще получиш нещо за ядене, нали така? Да се върнем към урока по география. Къде е италианската граница?" "В леглото, чука майка ми — отвръща лапето. — Затова не получих никаква шибана закуска! [6] Думите за граница и за човек, който получава храна срещу услугите си, на английски звучат еднакво. — Б. пр. "

Засмяхме се.

— Това съм го чувал — заяви Еди. — Или може да съм го чел в "Плейбой".

— Да, бе! — обади се Уили. Той беше от другата страна на палатката, срещу мен. Можех да подуша гела му за коса и, от време на време, за мое неудоволствие, лошия му дъх. — Да, прочел си го в "Плейбой". А аз съм чукал Дебра Пейджит [7] Американска актриса, популярна през петдесетте години на двайсети век. — Б. пр. . Аха.