Джек Кетчам - Съседката

Всичко това бе построено и купено със заплатата на млекар.

Той дори имаше кирка и лопата вътре, за да се изрови след взрива.

Единственото, което Уили бе пропуснал, а правителството препоръчваше, беше химическа тоалетна.

Бяха скъпи. А и той си бе тръгнал, преди да опре до нея.

Сега мястото изглеждаше овехтяло — провизиите бяха овършани заради готвенето на Рут, пожарогасителят беше паднал от стойката си на стената, батериите в радиото и фенера бяха изтощени и всички предмети бяха мръсни след цели три години на мрачно пренебрежение. Убежището напомняше на Рут за Уили. Нямаше намерение да го чисти.

Понякога играехме там, но не много често.

Мястото беше плашещо.

Изглеждаше сякаш бе построил килия вътре — вместо убежище, в което да скрие нещо, ужасна черна дупка, от която нищо да не може да избяга.

По някакъв начин централното му разположение изпълваше цялото мазе. Както си седиш долу, пиеш кока-кола и си приказваш с Рут, докато тя пере, поглеждаш през рамо и виждаш това зло, бункероподобно нещо, тази дебела бетонна стена, която непрекъснато се поти, тече и е напукана на места. Като че ли самата стена е стара, болна и умираща.

Ходехме там от време на време и се плашехме.

Само за това го биваше. Да се плашим. И за почти нищо друго.

Използвахме го пестеливо.

— Това, което му липсва на тоя проклет панаир, е малко хубаво старомодно хучи-кучи [4] Хучи-кучи — сексуално провокативен кючек, възникнал и наречен така на Световното изложение във Филаделфия през 1876 г. Танцът става особено популярен по време и след Световното изложение в Чикаго през 1893 г. и измества много по-стария канкан в танцовите зали на Ню Йорк през деветдесетте години на деветнайсети век. — Б. пр. !

Беше вторник вечерта, втората нощ на панаира и Рут гледаше как Шайен Боди [5] Шайен Боди — главен герой от американския телевизионен уестърн сериал "Шайен излъчван от 1955 до 1963 г. — Б. пр. за пореден път ставаше шериф и бъзливият кмет на града му забождаше значката на каубойската риза с ресни. Шайен изглеждаше горд и решителен.

Рут държеше бира в едната ръка и цигара в другата, седнала отпуснато с уморен вид в големия мек фотьойл пред камината и протегнала дългите си боси крака върху меката табуретка.

Джафльо погледна към нея от мястото си на пода.

— Какво е "хучи-кучи"?

— Хучи-кучи. Хучи-ку. Танцуващи момичета, Ралфи. Както и представленията на изродите. Когато бях на твоите години, имахме и двете. Веднъж видях мъж с три ръце.

Уили младши я погледна.

— Нее — проточи.

Но се виждаше, че го бе заинтригувала.

— Не противоречи на майка си. Вярно е. Видях човек с три ръце — едната представляваше съвсем мъничко нещо, което излизаше оттук — тя повдигна ръка и посочи подмишницата си, добре обръсната и гладка над роклята. — Другите две бяха нормални, точно като твоите. И двуглава крава видях, на същото представление. Естествено, тя беше мъртва.

Седяхме около телевизора в неправилен кръг, Джафльо на килима до Рут, аз, Уили и Дони — на канапето, а Еди клечеше точно пред телевизора, така че Джафльо трябваше да занича, за да види нещо.

В такива моменти можеше да не се опасяваш от Еди. В тяхната къща нямаше телевизор. Беше като залепен за него. И ако някой бе способен да го контролира, то това бе Рут.

— Какво още? — попита Младши. — Какви други неща си виждала?

Той прокара ръка през русата си коса, подстригана на "канадска ливада". Винаги правеше така. Предполагам, че му харесваше усещането, макар аз лично да не разбирах как може да му допада мазната гелосана част отпред.

— Най-вече разни работи в шишета. Мъртвородени. Знаете ли какво е това? Във формалдехид. Малки сбръчкани същества — кози, котки. Всякакви неща. Ама беше много отдавна. Не помня. Помня обаче един мъж, който трябва да тежеше около двеста и петдесет килограма. Бяха необходими трима други, за да го преместят. Най-дебелото проклето чудо, което някога съм виждала или изобщо бих искала да видя.

Засмяхме се, представяйки си тримата души, които е трябвало да му помагат да се изправи.

Всички знаехме, че Рут внимаваше да не напълнява.

— Панаирът беше голяма работа, когато бях малка, казвам ви — въздъхна тя.

Лицето й видимо се отпусна и придоби замечтан вид, както понякога, когато се връщаше назад във времето — много назад. Не към Уили, а чак към детството си. Винаги ми бе харесвало да я наблюдавам в такива моменти. Мисля, че с всички ни беше така. Линиите и бръчките се изглаждаха и за нечия майка тя бе почти красива.