Джек Кетчам - Съседката

— Вече сме малко големи за това — излъгах аз.

Дениз сви рамене.

— Аха. Може би. А може би, вие, момчета, сте пъзльовци.

— Може и така да е. Обаче имам идея. Защо не питаш брат ти дали той е пъзльо?

Тя се изсмя.

— Да. Естествено. Веднага.

Небето ставаше все по-тъмно.

— Ще завали — намеси се Шерил.

Мъжете определено смятаха така. Заедно с трегерите бяха извадили и платна брезент, разстилаха ги върху тревата за всеки случай. Работеха бързо в опит да сглобят голямото колело преди пороя. Разпознах един от тях от миналото лято — жилав рус южняк на име Били Боб или Джими Боб нещо си, който бе дал на Еди цигара, когато поиска. Това само по себе си го направи запомнящ се. Сега съединяваше части от колелото с един голям чук и се смееше на нещо, което каза дебелият мъж зад него. Смехът му беше висок и остър, почти женски.

Чуваха се ударите на чука и ръмженето на предавките на камиона зад нас, както и работата на генератори и скърцането на машинарии — след което изведнъж прозвуча насечено трополене и дъждът тежко забарабани по утъпканата, суха земя на полето.

— Започва!

Извадих си тениската от панталона и я дръпнах над главата си. Дениз и Шерил вече бягаха към дърветата.

Моята къща бе по-близо от техните. Дъждът всъщност не ми пречеше. Но беше добро извинение да се разкарам от там за известно време. От Дениз.

Просто не можех да повярвам, че иска да говорим за Играта.

Личеше си, че пороят няма да трае дълго. Изливаше се твърде силно и твърде бързо. Може би докато се извалеше, някои от другите деца щяха да са дошли. И щях да й се изплъзна.

Изтичах покрай тях, сгушени под дърветата.

— Отивам си вкъщи! — подвикнах.

Косата на Дениз бе полепнала по челото и бузите й. Отново се усмихваше. Тениската й беше напълно прогизнала.

Видях как Шерил се протяга към мен. Как се поклаща тази дълга, кльощава, мокра ръка.

— Може ли да дойдем? — извика.

Престорих се, че не съм я чул. Дъждът биеше доста шумно по листата. Предполагах, че номерът ще мине. Продължих да тичам.

Дениз и Еди, помислих си. Божичко. Каква двойка само.

Ако някой някога ме забъркаше в неприятности, то това щяха да са те. Единият, другият или и двамата заедно. Не се съмнявах.

Рут беше на площадката и вадеше писмата от пощенската си кутия, когато притичах покрай къщата й. Обърна се, усмихна се и ми помаха, докато водата се стичаше от стрехите.

Така и не разбрах какво лошо се беше случило между Рут и майка ми, но нещо бе станало, когато съм бил на осем или девет.

Преди това, много преди да дойдат Мег и Сюзън, оставах да спя при Дони, Уили и Джафльо. Имаха две двуетажни легла в стаята си. Уили обичаше вечер да скача върху леглото, така че вече беше унищожил няколко през годините. Той винаги се мяташе върху нещо. Рут разправяше, че като бил на две или три, напълно разрушил бебешката си кошара. Всички кухненски столове бяха разклатени от начина, по който се пльосваше върху тях. Но сегашните легла в стаята им бяха здрави. Бяха оцелели.

От момента, в който нещото се бе случило между Рут и майка ми, рядко ми се разрешаваше да ходя у тях.

Но си спомням онези нощи отпреди, когато бяхме деца. Тогава се смеехме в тъмното, шепнехме си час или два, плюехме през ръба на леглото по онези, които бяха отдолу, след което Рут идваше, развикваше се и заспивахме.

Нощите, които обичах най-много, бяха онези по време на панаира. От отворените прозорци на спалнята, които гледаха към училището, можехме да чуем музика от калиопа, викове, бръмчене и скърцане от машините.

Небето беше оранжевочервено, сякаш бушуваше горски пожар, тук-таме изпъстрено от по-ярко червени и сини цветове, докато Октопода се въртеше точно на границата на видимостта, зад дърветата.

Знаехме какво има там — тъкмо се бяхме върнали от него все пак, ръцете ни все още бяха лепкави от захарния памук. Но беше някак си мистериозно да лежим и да слушаме, много след часа, в който трябваше да сме заспали, замлъкнали като никога, да завиждаме на възрастни и тийнейджъри, да си представяме тръпките и ужасите на големите атракции, които предизвикваха всички тези писъци и за които ние все още бяхме твърде малки. Докато звуците и светлините бавно избледняваха и бяха заменени от смеха на непознати, които се връщаха към колите си, паркирани навсякъде по нашата улица.

Кълнях се, че когато стана достатъчно голям, ще си тръгвам последен.

А сега стоях сам до будката за храни и напитки, ядях третия си хотдог за вечерта и се чудех какво, по дяволите, да правя със себе си.