Джек Кетчам - Съседката

Когато колелото вече бе набрало скорост и се въртеше по-бързо, а въздухът се плъзгаше покрай нас елегантно, грациозно и вълнуващо, я погледнах — прекрасното й открито лице преминаваше първо през рамка от звезди, след това покрай тъмното училище и светлокафявите палатки на панаира. Косата й се издигаше и после отново падаше край страните й, докато се спускахме и издигахме. Внезапно почувствах тези първи две или три години, през които тя бе живяла, а аз не, като ужасна ирония, като проклятие и за момент си помислих, че не е честно. Мога да я повозя тук, но това е всичко и просто не е честно.

Чувството отмина. Докато въртенето спря и ни остави да чакаме близо до върха, всичко, което беше останало, бе удоволствието колко щастлива изглеждаше. Колко жива.

Сега можех да говоря.

— Харесали ти?

— Божичко, беше прекрасно ! Продължаваш да ми показваш нови неща, Дейвид.

— Не мога да повярвам, че не си се возила досега.

— Родителите ми… Знам, че винаги са искали да ни заведат някъде. Увеселителният парк "Палисейдс" или подобен на него. Просто никога не стигнахме дотам, предполагам.

— Чух за… всичко. Съжалявам.

Ето. Казах го.

Мег кимна.

— Най-лошото е колко ти липсват, разбираш ли? И да знаеш, че няма да се върнат. Просто да го знаеш. Понякога забравяш и е все едно са на ваканция или нещо подобно и си мислиш — божичко, иска ми се да се обадят. Липсват ти. Забравяш, че наистина ги няма. Забравяш, че последните шест месеца изобщо са се случили. Не е ли странно? Не е ли откачено? Тогава се усещаш… и отново е истина. Често ги сънувам. И те винаги са все още живи в сънищата. Щастливи сме.

Очите й се насълзиха. Усмихна се и поклати глава.

— Не ме карай да започвам — каза тя.

Сега се спускахме, оставаха само пет или шест кабинки пред нас. Видях следващата група чакащи да се качват. Погледнах към ръцете на Мег и отново забелязах пръстена. Тя ме видя.

— Брачната халка на майка ми — отвърна на погледа ми. — На Рут не й харесва особено да я нося, но мама би се зарадвала. Няма да я загубя. Никога.

— Хубава е. Красива е.

Мег се усмихна.

— По-хубава от белезите ми?

Изчервих се, но всичко беше наред, само ме занасяше.

— Много по-хубава.

Колелото помръдна още малко надолу. Оставаха само две кабинки. Времето се движеше като насън, но дори така се изнизваше твърде бързо. Не ми се искаше да свършва.

— Харесва ли ти? — попитах. — При семейство Чандлър?

Тя сви рамене.

— Нормално е. Не е като вкъщи. Не е както беше вкъщи. Рут понякога е… малко странна. Но смятам, че ни мисли доброто — Мег направи кратка пауза, след което довърши: — Джафльо е малко особен.

— Напълно съм съгласен.

Засмяхме се. Въпреки че коментарът за Рут малко ме смути. Спомних си сдържаността в гласа й, студенината в онзи първи ден до потока.

— Ще видим — сви рамене тя. — Предполагам, че отнема време да свикнеш, нали?

Вече бяхме стигнали до платформата за слизане. Един от служителите повдигна лоста и подпря кабинката с крак, за да я спре напълно. Едва го забелязах. Слязохме.

— Едно нещо не ми харесва — добави Мег.

Каза го почти шепнешком, сякаш очакваше някой да я чуе и да я докладва на някой друг и сякаш бяхме близки приятели, равни, съзаклятници. Това много ми допадна. Наведох се по-близо.

— Какво? — попитах.

— Онова мазе — отвърна тя. — Изобщо не ми харесва. Онова убежище.

Знаех какво имаше предвид.

По онова време Уили Чандлър старши трябва да е бил много сръчен.

Сръчен и малко параноичен.

Затова предполагам, че когато Хрушчов е казал на ООН: "Ще ви погребем!" Уили старши е изръсил нещо като как пък не, мамка ви, и си е построил бомбоубежище в мазето.

Представляваше стая в стаята, два и половина на три метра широка и метър и осемдесет висока, изградена точно според държавните изисквания. Слизаше се по стълбите от кухнята им, минаваше се покрай кутиите с боя, натрупани под стълбите и мивката, след това покрай миялната и сушилнята, завиваше се зад ъгъла, минаваше се през тежка метална врата с резе — първоначално е водела към склада за месо — и се влизаше в бетонно помещение поне с десет градуса по-студено, тъмно и миришещо на мухъл.

Нямаше контакти, нито осветление.

Уили беше забил трегери към гредите на кухненския под и ги бе укрепил с дебели дървени подпори. Беше натрупал чували с пясък пред единственото външно прозорче на помещението и бе покрил вътрешната му страна с дебела телена мрежа. Беше осигурил нужните неща: пожарогасител, радио на батерии, брадва, лост, фенер на батерии, аптечка и бутилки вода. На ниска, тежка, ръчно изработена масичка от твърда дървесина бяха подредени кашони с консервирана храна, редом до малка, преносима готварска печка, будилник и въздушна помпа за надуване на дюшеците, навити в ъгъла.