Джек Кетчам - Съседката

— Готова ли си? — попита Джафльо.

Тази вечер за него беше голямо събитие — да може да отиде на панаира толкова късно. Нямаше търпение да тръгнат.

— Още не. Довършете си колите. Нека си допия бирата.

После си дръпна силно от цигарата, като задържа дима и накрая го изпусна целия наведнъж.

Единственият друг човек, когото познавах и който пушеше така страстно като нея, беше бащата на Еди. Рут наклони бирата и отпи.

— Искам да науча за това хучи-кучи — заяви Уили.

Той се наклони напред, седнал до мен на канапето, раменете му бяха извити навътре и заоблени.

С възрастта и височината прегърбването му ставаше все по-изразено. Рут твърдеше, че ако продължава да расте и да се прегърбва с тази скорост, щеше да стане гърбушко. Висок метър и осемдесет.

— Да — добави Джафльо. — Какво е това? Не разбирам.

Рут се засмя.

— Танцуващи момичета, нали ви казах. Нищо ли не знаете? Някои от тях бяха и полуголи.

Тя дръпна избелялата басмена рокля до средата на бедрата си, задържа я там за момент, развя я срещу нас и отново я пусна надолу.

— Поли дотук. И миниатюрни бюстиета. Нищо повече. Може би рубин на пъпа или нещо подобно. С малки тъмночервени кръгчета, нарисувани тук и тук — Рут посочи към зърната си и бавно описа кръгове около тях с пръсти; после ни погледна. — Как ви се струва това ?

Усетих, че се изчервявам.

Джафльо се засмя.

Уили и Дони я наблюдаваха съсредоточено.

Еди си следеше Шайен Боди.

Тя се засмя.

— Е, предполагам, че нищо подобно няма да бъде подкрепено от добрите, стари Киуанис, нали? Не и от тези момчета. О, би им се искало. Би им се искало! Но всички имат съпруги. Проклети лицемери.

Рут винаги недоволстваше от Киуанис или Ротари, или нещо друго.

Тя не обичаше да бъде част от тълпата.

Бяхме й свикнали.

Допи си бирата и загаси цигарата.

Изправи се.

— Довършвайте пиенето, момчета — каза. — Да тръгваме. Да се махаме оттук. Мег? Мег Локлин!

Рут отиде в кухнята и метна празното кенче от бирата в кофата за боклук.

В другия край на коридора вратата на стаята й се отвори и Мег излезе. В началото ми се видя малко предпазлива — предположих, че е заради виковете на Рут. После очите й се спряха върху мен и тя се усмихна.

Значи така го бяха решили, помислих си. Мег и Сюзън живееха в старата стая на Рут. Логично, понеже тя беше по-малката от двете. Но също така означаваше, че Рут или спеше на разтегателния диван, или заедно с Дони, Джафльо и Уили младши. Чудех се какво биха казали родителите ми за това.

— Излизаме с момчетата за сладолед на панаира, Меги. Грижи се за сестра си и не пипай в хладилника. Не искам да напълнееш тук.

— Да, госпожо.

Рут се обърна към мен.

— Дейвид, знаеш ли какво трябва да направиш? Трябва да отидеш и да се запознаеш със Сюзън. Никога не сте се срещали и така не е учтиво.

— Добре. Разбира се.

Мег ме поведе по коридора.

Вратата им беше отляво, срещу банята, а стаята на момчетата — право напред. Дочух тиха музика от радиото, която идваше иззад вратата. Томи Едуардс пееше "Всичко е в играта". Мег отвори вратата и влязохме вътре.

Когато си на дванайсет, малките деца са си малки деца и толкова. Дори не се предполага да ги забелязваш. Те са като буболечки, птички, катерички или нечия домашна котка — част от пейзажа, но какво от това. Освен, разбира се, ако не е някой като Джафльо, когото просто не можеш да не забележиш.

Обаче бих забелязал Сюзън.

Знаех, че момичето на леглото, което ме гледа иззад списанието "Скрийн сторис" е на девет години — Мег ми бе казала, — но изглеждаше много по-малко. Зарадвах се, че Сюзън беше под завивките и не виждах гипса на таза и краката й. Изглеждаше достатъчно крехка, дори и без да мисля за всички тези счупени кости. Но пък виждах китките й и дългите, тънки пръсти, които държаха списанието.

Това ли прави с теб катастрофата, чудех се.

С изключение на ярките зелени очи, бе все едно да гледаш пълната противоположност на Мег. Докато Мег беше цялата здраве, сила и жизненост, Сюзън бе сянка. Кожата й беше толкова бледа под светлината на лампата за четене, че изглеждаше прозрачна.

Дони бе казал, че тя продължавала всеки ден да взима хапчета за треска, антибиотици, и че не оздравявала добре, че ходенето все още било доста болезнено.

Сетих се за приказката на Ханс Кристиан Андерсен за малката русалка, чиито крака също болели. В книжката, която имах, тя дори на картинките изглеждаше като Сюзън. Същата копринена руса коса и нежни деликатни черти, същият тъжен вид на дългосрочна уязвимост. Като някой, изхвърлен на брега.