Джек Кетчам - Съседката

Бях се возил на всички атракции, на които исках. Бях загубил пари на всяка игра и колело на късмета, с които това място разполагаше, и можех да се похваля само с едно керамично пуделче за майка ми в джоба си като резултат от всичко това.

Бях си изял карамелизираната ябълка, ледената близалка и парчето пица.

Бях си играл с Кени и Малкълм, докато на Малкълм не му стана лошо на Гмуркачницата. След това бях с Тони и Лу Морино и с Линда и Бети Мартин, докато не тръгнаха да се прибират. Изкарахме си чудесно, но сега бях останал само аз. Беше десет часа.

И оставаха още два часа.

Бях видял Джафльо по-рано. Но Дони и Уили младши не се бяха мернали, нито пък Рут, Мег или Сюзън. Това бе странно, тъй като Рут обичайно много си падаше по панаира. Замислих се дали да не отида до тях и да видя какво става, но това би значело да призная, че ми е скучно, а аз все още не бях готов да го направя.

Реших да изчакам малко.

Десет минути по-късно пристигна Мег.

Опитвах си късмета на номер седем, червено и обмислях идеята за втора карамелизирана ябълка, когато я видях бавно да върви през тълпата, сама, облечена в дънки и светлозелена блузка — и изведнъж вече не се чувствах толкова срамежлив. Това ме изуми. Може би тогава вече съм бил готов за всичко. Изчаках, докато отново изгубих на червено, и тръгнах към нея.

Почувствах се сякаш прекъсвах нещо.

Тя гледаше към виенското колело, запленена, и отмяташе назад дълъг кичур червена коса. Видях как нещо проблесна на ръката й, докато я отпускаше надолу.

Беше доста бързо колело. Най-отгоре момичетата пищяха.

— Здрасти, Мег — започнах.

Тя ме погледна, усмихна се и отговори:

— Здравей, Дейвид.

След това отново се обърна към колелото.

Веднага се виждаше, че никога не се бе возила на такова нещо. Само от начина, по който го гледаше. Що за живот беше това, зачудих се аз.

— Готино, нали? По-бързо е от повечето.

Мег пак ме погледна, развълнувана.

— Така ли?

— Да. По-бързо е от онова в парка "Плейленд" със сигурност. И от онова в "Острова на Бъртрам".

— Красиво е.

В себе си бях съгласен с нея. Колелото се плъзгаше по нежен и приятен начин, който винаги ми бе харесвал, имаше изчистен вид и ясна цел, каквито по-плашещите атракции просто нямаха. Тогава не можех да го изразя, но винаги бях смятал, че колелото бе изящно, романтично.

— Искаш ли да опиташ?

Долових ентусиазма в гласа си и ми се прииска да бях мъртъв. Какво правех? Това момиче беше по-голямо от мен. Може би с цели три години. Бях полудял.

Пробвах да бия отбой.

Може би я бях смутил.

— Ще се кача с теб, ако искаш. Ако те е страх. Не ми пречи.

Тя се засмя. Усетих как върхът на ножа се отдръпва от гърлото ми.

— Хайде — каза.

Взе ръката ми и ме поведе натам.

Някак успях да купя билети за двама ни, влязохме в кабинката и седнахме. Всичко, което помня, беше усещането от ръката й, топла и суха в студения нощен въздух, пръстите й — слаби и силни. Както и яркочервените ми бузи, които ме подсещаха, че съм на дванайсет и седя на колелото с някой, който вече много напомня голяма жена.

И тогава изникна старият проблем какво да кажа, докато се качваха останалите хора и ние се издигахме към върха. Разреших го, като си замълчах. Мег явно нямаше нищо против. Изобщо не изглеждаше да й е неудобно. Бе просто спокойна и доволна да бъде тук горе, да наблюдава хората долу и целия разпрострял се около нея панаир, изпъстрен със светлини, като от време на време насочваше поглед над дърветата към къщите ни. Тананикаше си мелодия, която не знаех, и леко полюляваше кабинката с усмивка на лицето.

Тогава колелото се завъртя, тя се засмя и аз си помислих, че това е най-щастливият и прекрасен звук, който някога съм чувал. Почувствах се горд от себе си, че я поканих, направих я щастлива и я накарах да се засмее по този начин.

Както казах, колелото беше бързо, а горе на върха цареше почти пълна тишина, целият шум на панаира оставаше долу, сякаш нещо го задържаше там. И когато се гмурнеш и след това изскочиш отново, шумът бързо заглъхва и докато стигнеш върха, се чувстваш почти в безтегловност на хладния ветрец, така че ти се приисква да сграбчиш лоста пред себе си от страх да не отлетиш нанякъде.

Погледнах надолу към ръцете й върху металната дръжка и тогава видях пръстена. На лунната светлина изглеждаше тънък и блед. Проблясваше.

Престорих се, че се наслаждавам на гледката, докато всъщност ме радваха усмивката, вълнението в очите й и вятърът, който караше блузката да потрепва върху гърдите й.