Джек Кетчам - Съседката

Също така изчезваше твърде бързо. Беше изнервящо.

Така стана и сега и тя добави тихо, така че само аз да мога да я чуя:

— Мислех си за Играта преди.

Гледаше право в мен с широко отворени очи, сериозно, сякаш предстоеше да се случи още нещо, нещо важно. Чаках. Помислих, че може би се надява да отговоря. Не го направих. Вместо това извърнах поглед към камиона.

Играта, помислих си. Чудесно.

Не обичах да мисля за Играта. Но докато Дениз и някои от другите бяха наоколо, май нямах избор.

Започна се в началото на миналото лято. Една група деца — аз, Дони, Уили, Джафльо, Еди, Тони и Лу Морино, а накрая, след време, и Дениз — се срещахме при ябълковата градина, за да играем на нещо, което наричахме Командос. Играехме толкова често, че скоро се превърна просто в "Играта".

Нямам идея кой я измисли. Може би Еди или братята Морино. Сякаш просто ни се случи един ден и оттогава насам си беше там.

В Играта един беше "то". Той бе Командоса. Неговата "безопасна" територия беше градината. Останалите бяхме взвод войници, които бивакуваха на няколко метра нагоре върху хълма, близо до потока, където някога, като малки, си играехме на Краля на планината.

Бяхме странни войници, предвид факта, че нямахме оръжия. Бяхме ги изгубили, предполагам, по време на някоя битка. Затова пък Командоса разполагаше с оръжия — ябълки от градината, толкова, колкото можеше да носи със себе си.

На теория той също така разполагаше с предимството на изненадата. След като се подготвеше, се промъкваше през градината и храсталаците и нападаше лагера ни. С малко късмет можеше да уцели поне един от нас, преди да бъде забелязан. Ябълките бяха бомби. Ако те уцели ябълка — умираш, вън си от играта. Така че целта беше да уцелиш колкото се може повече хора с ябълки, преди да те хванат.

Винаги те хващаха.

Това беше идеята.

Командоса никога не печелеше.

Хващаха те, защото, първо, всички останали седяха на един задоволителен по размери хълм, гледаха и те очакваха, и освен ако тревата беше особено висока и ти — голям късметлия, нямаше как да не те видят. Толкова за елемента на изненадата. Второ, бройката беше седем срещу един и ти разполагаше само с една "безопасна" база в ябълковата градина, на метри далечина. Така че накрая се оказваше в ситуация, в която замеряш здраво през рамо, докато тичаш като луд към базата, а група хлапета те следваха по петите като глутница кучета. И може би щеше да уцелиш един, двама или трима, но накрая те щяха да хванат теб.

И както казах, това беше идеята.

Защото заловеният Командос беше връзван за дърво в горичката, с ръце зад гърба и крака, долепени един до друг.

Устата му се запушваше. Слагаше се превръзка на очите му.

И оцелелите можеха да му правят каквото си искат, докато другите — дори "умрелите" — гледаха.

Понякога всички бяхме внимателни, а понякога — не.

Нападението отнемаше някъде към половин час.

Пленничеството можеше да трае цял ден.

Най-малкото беше плашещо.

На Еди, разбира се, винаги му се разминаваше. През половината време се страхуваш да го заловиш. Можеше да се обърне, нарушавайки правилата, и Играта да се превърне в кървава схватка "всичко е позволено". Или ако го хванеш, винаги стоеше въпросът как да го освободиш. Ако си му направил каквото и да е, което не му е харесало, да го пуснеш беше като да разбуташ кошер с пчели.

И все пак точно Еди доведе сестра си.

А след като Дениз се присъедини, характерът на Играта напълно се промени.

Първоначално не. В началото беше както винаги. Всички получаваха ред, ти, аз, само дето някъде там имаше и едно момиче.

Но след това започнахме да се преструваме, че трябва да сме мили с нея. Вместо да се редуваме, я оставяхме да реши какво иска да бъде. Войник или Командос. Защото бе нова в Играта, защото бе момиче.

И Дениз започна да се преструва на обсебена от идеята да докопа всички ни, преди ние да я докопаме. Сякаш за нея беше предизвикателство. Всеки ден накрая щеше да бъде денят, в който тя щеше да спечели на Командос.

Ние знаехме, че това е невъзможно. Дениз хич не я биваше.

Тя никога не спечели на Командос.

Беше на дванайсет години. С къдрава червеникавокестенява коса и изпъстрена със светли лунички кожа.

Имаше наченки на гърди и ясно очертани бледи зърна.

Мислех за всичко това сега, без да откъсвам поглед от камиона, работниците и трегерите.

Но Дениз не преставаше.

— Лято е — продължи тя. — Защо не играем?

Дяволски добре знаеше защо не играем, но също така беше отчасти права — всъщност точно застудяването на времето прекрати Играта. Е, и чувството за вина, разбира се.