Джек Кетчам - Съседката

Отворих шишетата. Дони дойде при мен и му подадох едното. Носеше дънки, гуменки и тениска. Тениската му беше тясна на корема. Потупах го там.

— По-добре внимавай, Доналд — посъветвах го.

— По-добре ти внимавай, педалче.

— О, точно така, аз съм педал, нали?

— Ти си дебил, това си ти.

— Аз съм дебил? А ти си кучка.

— Кучка? Момичетата са кучки. Момичетата и педалите са кучки. Ти си кучката. Аз съм херцогът на Ърл [2] "Херцогът на Ърл" — песен номер едно през 1962 г., изпълнявана от Джийн Чандлър. Включена в "Залата на славата на рокендрола" музей в Кливланд, Охайо, като една от 500-те песни, оформили рокендрола. — Б. пр. — той наблегна на това с лек удар по ръката ми, на който аз отвърнах, след което леко се сборичкахме.

С Дони бяхме толкова близо до най-добри приятели, колкото бе възможно за две момчета, в онези времена.

Излязохме през задната врата на двора, след това минахме по пътеката до предната част на къщата и тръгнахме към Еди. Беше въпрос на чест да пренебрегваш тротоара. Вървяхме по средата на улицата. Отпивахме от колите си. Така или иначе никога нямаше трафик.

— Брат ти осакатява червеи в алпинеума — осведомих го.

Той погледна назад през рамо.

— Сладурче е, нали?

— Е, как е? — попитах го.

— Как е какво?

— Как е, когато Мег и сестра й са тук?

Дони сви рамене.

— Не знам. Пристигнаха съвсем скоро — той отпи от бутилката, оригна се и се усмихна. — Ама тази Мег е доста сладка, нали? Мамка му! Братовчедка ми!

Не ми се искаше да коментирам, въпреки че бях съгласен с него.

— Втора братовчедка обаче, нали знаеш? Има разлика. Кръвна или нещо такова. Не знам. Никога не сме ги виждали преди.

— Никога?

— Майка ми твърди, че само веднъж. Бил съм много малък, за да си спомням.

— Каква е сестра й?

— Сюзън? Никаква. Просто лапе. На колко, на единайсет или нещо подобно?

— Джафльо е на десет.

— Да, правилно. И какъв е Джафльо?

Тук не можех да споря.

— Но е пострадала лошо при катастрофата.

— Сюзън ли?

Той кимна и посочи към кръста ми.

— Да. Счупила си е всичко оттам надолу, така твърди майка. Всяка кост. Таз, крака, всичко.

— Господи.

— Все още не ходи добре. Цялата е в гипс. Има такива — как им се викаше? — метални неща, пръчки, които се връзват към ръцете ти и ги държиш, за да се придърпваш. Хлапетата с детски паралич ги ползват. Забравих как се наричат. Като патерици.

— Господи. Някога ще проходи ли отново?

— Тя ходи.

— Искам да кажа, нормално.

— Не знам.

Допихме си колите. Още малко и щяхме да стигнем до върха на хълма. Почти беше станало време да си вървя и да го оставя там. Или това, или да изтърпя Еди.

— И двамата са умрели, знаеш — изцепи се Дони.

Без повод, ей така.

Знаех за кого говори, разбира се, но за момент някак не успях да накарам ума си да го възприеме. Не и веднага. Беше твърде странна концепция.

Родителите не можеха просто да умрат. Не и на моята улица. И определено не в катастрофи. Подобни неща се случваха другаде, на места, далеч по-опасни от Лоръл Авеню. Случваха се във филми или в книги. Чуваш за подобни неща от Уолтър Кронкайт.

Лоръл Авеню бе задънена улица. Човек спокойно вървеше по средата й.

Но знаех, че Дони не лъжеше. Спомних си как Мег не искаше да говори за катастрофата или белезите и как аз продължавах да настоявам.

Знаех, че той не лъжеше, но ми беше трудно да го възприема.

Затова продължихме да вървим заедно, аз мълчах, гледах го и дори не го виждах наистина.

Виждах Мег.

Беше много специален момент.

Знам, че тогава тя придоби определен блясък за мен.

Изведнъж не беше само това, че бе хубава или фактът, че можеше да прекоси потока сама — виждаше ми се почти нереална. Като никой друг досега или като някой, който нямаше да мога да срещна извън книгите или телевизията. Сякаш беше измислица, някакъв вид героиня.

Представих си я отново на Скалата и сега видях наистина смелия човек, който лежеше до мен. Видях ужас. Страдание, оцеляване, бедствие.

Трагедия.

И всичко това за миг.

Най-вероятно съм бил с отворена уста. Предполагам, Дони е решил, че не знам за какво говори.

— Родителите на Мег, тъпчо. И двамата. Майка ми твърди, че трябва да са умрели веднага. Не са разбрали какво ги е ударило — той подсмръкна. — Истината е, че това, дето ги е ударило, е било крайслер.

И може би точно отвратителната му безочливост ме върна обратно към реалността.

— Видях белега на ръката й — подхвърлих.