Джек Кетчам - Съседката

Все още се наброяваха едва тринайсет къщи в квартала. Тази на Рут, нашата, пет други нагоре по хълма от нашата страна на улицата и шест на отсрещната.

Всички имаха деца освен семейство Зорн. И всички деца се познаваха помежду си все едно бяха братя и сестри. Така че ако поискаше компания, винаги можеше да я намериш отзад до потока, край дивите ябълки или в нечий двор — този, в който имаше най-големия надуваем басейн тази година или в който имаше мишена за стрелба с лък.

Ако поискаше да се изгубиш, това също беше лесно. Горите бяха дълбоки.

Задънените деца, така се наричахме.

Винаги сме били затворен кръг.

Имахме си наши собствени правила, собствени загадки, собствени тайни. Всеки разполагаше с точно установено положение в йерархията ни и я спазвахме непреклонно. Бяхме свикнали да е така.

Но сега имаше новодошли в квартала. Новодошли в къщата на Рут.

Беше странно.

Особено защото бяха тези новодошли.

Особено защото бе в тази къща.

Наистина беше доста странно.

Ралфи клечеше край алпинеума. Нямаше още осем часа, а той вече бе мръсен. По целите му лице, ръце и крака имаше засъхнали струйки пот и мръсотия, сякаш цяла сутрин беше тичал и бе падал в гъст прахоляк. Беше падал често. Което най-вероятно бе правил, доколкото познавах Ралфи. Той беше на десет и не мисля, че някога през живота си го бях виждал чист за повече от петнайсет минути. Късите панталони и тениската му също бяха вкоравени от мръсотия.

— Здрасти, Джафльо.

Освен Рут никой не го наричаше Ралфи — винаги Джафльо. Когато поискаше, можеше да звучи като басета Мици на семейство Робъртсън, по-добре от самото куче.

— Здрасти, Дейв.

Той обръщаше камъни и наблюдаваше как мокриците и стоножките бързаха да се скрият от светлината. Но виждах, че не са му особено интересни. Продължаваше да мести камък след камък. Обръщаше ги, след което отново ги оставяше на земята. До него имаше и консерва от боб, която също постоянно местеше близо до обелените си колене, докато се придвижваше напред.

— Какво има вътре?

— Земни червеи — отговори.

Все още не ме бе погледнал. Беше съсредоточен, намръщен, движеше се рязко и нервно, както бе типично за Джафльо. Все едно беше учен в лаборатория, на ръба на фантастично откритие, и му се искаше просто да го оставиш на мира, по дяволите, за да си продължи работата.

Обърна още един камък.

— Дони наоколо ли е?

— Мда — кимна.

Което значеше, че Дони е в къщата. И тъй като идеята да вляза ме караше да се чувствам неспокоен, останах известно време навън с Джафльо. Той обърна един голям камък. И очевидно откри това, което търсеше.

Червени мравки. Стотици, хиляди от тях — отдолу имаше в изобилие. Всички полудяха от внезапната светлина.

Никога не съм си падал по мравките. Обикновено си приготвяхме гърнета с вряла вода, след което я изливахме отгоре им, когато решаваха, че би било хубаво да се покатерят по стъпалата на предната веранда у дома — което поради някаква причина правеха някъде един път всяко лято. Идеята беше на баща ми, но аз изцяло я одобрявах. Смятах, че врялата вода бе точно това, което мравките заслужаваха.

Можех да подуша йодната им миризма, смесена с аромата на мокра земя и окосена трева.

Джафльо бутна камъка настрани и бръкна в консервата. Извади един земен червей, после още един и ги метна при мравките.

Направи го от около метър разстояние. Сякаш бомбардираше малките работници с месо от червеи:

Мравките реагираха. Червеите започнаха да се гърчат и въргалят, докато мравките откриваха меката им, розова плът.

— Отврат, Джафльо — казах му. — Това наистина е извратено.

— Намерих малко черни ей там — отвърна той и посочи към един камък на противоположния край на верандата. — Нали ги знаеш, от ония големите. Ще ги събера и ще ги сложа при тези тук. Ще започна мравешка война. Искаш ли да се обзаложим кой ще спечели?

— Червените мравки ще спечелят — заявих. — Червените мравки винаги печелят.

Истина беше. Червените мравки бяха свирепи. А и тази игра не бе новост за мен.

— Хрумна ми друга идея — продължих. — Защо не си пъхнеш ръката там? Престори се на сина на Конг или нещо подобно.

Той ме погледна. Можех да видя, че обмисля идеята. След което се усмихна.

— Нее — отвърна. — Малоумно е.

Изправих се. Червеите все още се гърчеха.

— Чао, Джаф.

Изкачих стълбите към верандата. Почуках на вратата и влязох вътре.

Дони се бе отпуснал на дивана, единственото му облекло бяха измачканите бели боксерки. Беше само с три месеца по-голям от мен, но бе много по-широкоплещест и отскоро бе започнал да си отглежда доста добро шкембе, следвайки стъпките на брат си Уили младши. Не беше красива гледка и се чудех къде ли е Мег сега.