Джек Кетчам - Съседката

Той вдигна поглед към мен от един брой на "Пластичния човек". Лично аз бях приключил с комиксите, откакто наложиха кодекса за комиксите през 54-та и вече беше невъзможно да намериш "Паяжина от мистерии".

— Как я караш, Дейв?

Рут беше гладила. Дъската бе подпряна в един ъгъл и още се долавяше онази остра миризма на нагрят чист плат.

Огледах наоколо.

— Доста добре. Къде са всички?

Дони сви рамене.

— Отидоха на пазар.

— Уили е отишъл да пазарува? Шегуваш се.

Той затвори комикса, изправи се, усмихна се и се почеса под мишницата.

— Не. Уили има час при зъболекаря от девет. Фрашкан е с кариеси. Не е ли страхотно?

Дони и Уили младши бяха родени с разлика от час и половина, но поради някаква причина Уили имаше много лоши зъби, а брат му — не. Младши винаги бе на зъболекар.

Засмяхме се.

— Чувам, че си я срещнал.

— Коя?

Той ме погледна. Предполагам, че не можех да заблудя никого.

— О, братовчедка ти. Да. Вчера при скалата. Хвана рак от първия път.

Дони кимна.

— Бива я в разни неща — отвърна.

Не прозвуча особено ентусиазирано, но за Дони — и особено, когато обсъждаше някое момиче — си беше доста уважително.

— Айде — продължи той. — Чакай тук да се облека и ще отидем да видим какво прави Еди.

Изстенах.

От всички деца на Лоръл Авеню Еди беше единственият, от който гледах да стоя настрана. Той беше луд.

Спомням си как веднъж, докато играехме бейзбол с пръчки, Еди вървеше по улицата гол до кръста с голяма, жива, черна змия между зъбите. Дете на природата [1] "Дете на природата" — песен на Нат Кинг Кол. — Б. пр. . Хвърли я към Джафльо, който изпищя, след това към Били Боркман. Всъщност продължи да я вдига от земята и да я подхвърля към всички малки деца. Преследваше ги, размахвайки я, докато сътресението от многобройните сблъсъци с паважа най-накрая не повлия на влечугото и играта вече не беше толкова забавна.

Еди носеше неприятности.

Идеята му за приятно прекарване беше да направи нещо опасно или незаконно, най-добре и двете — да ходи по напречните греди на къща в строеж или да замеря с ябълки колите от моста Кейно Брук — и може би да му се размине. Ако теб те хванеха или се наранеше, всичко бе наред, това беше забавно. Ако него го хванеха или той се удареше, също бе забавно.

Линда и Бети Мартин се кълняха, че веднъж го видели да отхапва главата на жаба. Никой не се съмняваше, че е истина.

Къщата му беше накрая на улицата от отсрещната страна и Тони и Лу Морино, които живееха до него, разправяха, че чували как баща му постоянно го биел. На практика всяка вечер. Майка му и сестра му също го отнасяха. Спомням си майка му, едра блага жена с груби селски ръце, която плачеше над чаша кафе в кухнята с мама, а дясното й око бе подпухнало и насинено.

Баща ми твърдеше, че господин Крокър бил приятен човек, когато е трезвен, но бил отвратителен, като е пиян. Не ми беше известно, но Еди бе наследил нрава на баща си и човек никога не знаеше кога той ще се отприщи. Когато това се случеше, беше еднакво вероятно да вдигне пръчка, камък или да използва ръцете си. Всички си носехме личните белези някъде. Аз си бях патил нееднократно. Затова сега се опитвах да стоя настрана.

Обаче Дони и Уили го харесваха. Животът с Еди беше вълнуващ, нямаше как да му го отречеш. Макар дори и те да знаеха, че е луд.

Около него полудяваха и те самите.

— Виж какво — започнах, — ще те изпратя. Но няма да се мотая там.

— Е, хайде де.

— Имам други работи за вършене.

— Какви работи?

— Просто работи.

— И какво ще правиш, ще се прибереш вкъщи да слушаш плочите на майка си с Пери Комо?

Изгледах го лошо. Знаеше, че е прекалил.

Всички бяхме фенове на Елвис.

Той се засмя.

— Както искаш, приятел. Само ме изчакай малко. Ей сега идвам.

Тръгна по коридора към спалнята си и аз се зачудих кой къде спи и как са се разпределили в момента, когато Мег и Сюзън живееха тук. Отидох до дивана и взех комикса му. Прелистих страниците и отново го оставих. После се отправих от дневната към трапезарията, където чистото пране на Рут бе сгънато на масата, след което отидох в кухнята. Отворих хладилника. Както обикновено имаше храна за шейсетина.

Извиках на Дони:

— Може ли да си взема една кола?

— Естествено. Отвори една и за мен, става ли?

Извадих бутилките, бръкнах в чекмеджето отдясно и взех отварачката. Приборите за хранене бяха прилежно подредени. Винаги ми се е струвало странно как при Рут постоянно имаше толкова храна, но приборите бяха само за петима — пет лъжички, пет вилици, пет ножа, пет ножа за пържоли. И никакви супени лъжици. Разбира се, освен нас, Рут нямаше други гости, за които да знаех. Но сега в къщата живееха шест души. Чудех се дали най-накрая ще се пречупи и ще купи допълнителни прибори.