Джек Кетчам - Съседката

Казвам си, че тогава се случваше нещо странно, сякаш някакъв огромен американски цирей беше на път да се пръсне. Че се случваше навсякъде, не само в къщата на Рут, а навсякъде.

И понякога това прави нещата по-лесни.

Онова, което извършихме.

Сега съм на четирийсет и една. Роден съм през 1946-а, седемнайсет месеца след деня, в който пуснахме Бомбата над Хирошима.

Матис току-що е бил навършил осемдесет.

Изкарвам сто и петдесет бона годишно, работя в борсата на Уолстрийт. Два брака, без деца. Къща в Рай и служебен апартамент в града. За повечето места, които посещавам, използвам лимузини, въпреки че в Рай карам син мерцедес.

Може би съм на път отново да се оженя. Жената, която обичам, не знае нищо за това, което пиша тук — нито пък другите ми жени знаеха, — и наистина не съм решил дали някога ще й кажа. Защо да го правя? Аз съм преуспяващ, уравновесен, щедър, внимателен и деликатен любовник.

И нищо в живота ми не е било наред от лятото на 1958-а насам, когато Рут, Дони, Уили и всички останали се запознахме с Мег Локлин и сестра й Сюзън.

Бях сам край потока, легнал по корем на Голямата скала с консервена кутия в ръка. Ловях раци. Вече бях хванал два в една по-голяма тенекия зад гърба ми. Малки. Търсех майка им.

Потокът течеше бързо от двете ми страни. Можех да усетя пръските по босите си крака, които висяха над водата. Тя беше студена, а слънцето — топло.

Чух звук в храстите и погледнах нагоре. Най-хубавото момиче, което някога бях виждал, ми се усмихваше над насипа.

Имаше дълги загорели крака и дълга червена коса, вързана на конска опашка, носеше шорти и блузка в блед цвят, отворена на врата. Аз бях на дванайсет и половина. Тя беше по-голяма.

Спомням си, че й се усмихнах в отговор, въпреки че рядко приветствах непознати.

— Раци — казах й и изхвърлих една консервена кутия вода.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Големи ли са?

— Не и тези. Но понякога се намират.

— Може ли да видя?

Тя слезе от брега точно като момче — не седна първо, а се подпря на земята с лявата си ръка и направо скочи разстоянието от близо метър до първия голям камък по линията, която вървеше на зигзаг през водата. Известно време постоя, изучавайки пътя, след което прекоси до Скалата. Бях впечатлен. Не се поколеба и идеално пазеше равновесие. Направих й място. Изведнъж започнах да усещам тази приятна, чиста миризма до себе си.

Очите и бяха зелени. Огледа се наоколо.

За всички нас по онова време Скалата беше нещо специално. Издигаше се точно в средата на най-дълбоката част от потока, водата течеше бистра и бърза около нея. Имаше място за четири седнали деца или за шест прави. Превръщала се бе в пиратски кораб, в "Наутилус" на капитан Немо, в истинско индианско кану и в много други неща. Днес дълбочината на водата беше повече от метър. Момичето изглеждаше щастливо да е там, изобщо не бе изплашено.

— Ние я наричаме Голямата скала — обясних аз. — Някога, имам предвид. Когато бяхме деца.

— Харесва ми — усмихна се то. — Може ли да видя раците? Аз съм Мег.

— Аз съм Дейвид. Разбира се.

Тя надникна в тенекията. Времето минаваше, а ние мълчахме. Мег изучаваше раците. Накрая пак се изправи.

— Готино.

— Аз само ги хващам, разглеждам ги известно време и после ги пускам.

— Хапят ли?

— Големите — да. Ама не могат да те наранят. А малките просто се опитват да избягат.

— Приличат на омари.

— Не си ли виждала речен рак досега?

— Не мисля, че се срещат в Ню Йорк — засмя се тя; аз не възразих. — Имаме обаче омари. Те могат да те наранят.

— Отглеждат ли се? Искам да кажа, омарът не става за домашен любимец или нещо такова, нали?

Мег отново се засмя.

— Не. Ядат се.

— То и речен рак не можеш да си гледаш. Умират. Ден или най-много два. Ама чувам, че хората и тях ги ядели.

— Наистина ли?

— Да. Някои. В Луизиана или във Флорида, или някъде другаде.

И двамата погледнахме в тенекията.

— Не знам — каза тя с усмивка. — Няма кой знае колко за ядене там долу.

— Хайде да хванем няколко големи.

Легнахме върху Скалата един до друг. Взех консервената кутия и потопих и двете си ръце в потока. Номерът беше да обръщаш камъните един по един, бавно, за да не се размъти водата и после да държиш консервената кутия в готовност за каквото изпълзи отдолу. Водата бе толкова дълбока, че бях навил късите ръкави на ризата си чак до раменете. Съзнавах колко дълги и кльощави сигурно й изглеждаха ръцете ми. На мен определено ми се виждаха такива.