Джек Кетчам - Съседката

— Да, и аз. Готино, а? Обаче трябва да видиш Сюзън. Белези навсякъде. Отврат. Майка вика, имала е късмет, че е оживяла.

— Най-вероятно е така.

— Все едно, така се озоваха при нас. Нямат си никой друг. Или при нас, или в някое сиропиталище някъде — той се усмихна. — Късметлийки, а?

И след това каза нещо, за което се сетих доста по-късно. В онзи момент просто реших, че е вярно, но поради някаква причина го запомних. Запомних го добре.

Каза го точно когато стигнахме до къщата на Еди.

Виждам се как стоя по средата на пътя, готов да се обърна и да тръгна надолу по хълма, да отида някъде сам, без да имам нищо общо с Еди — поне не и в този ден.

Виждам как Дони се обръща, за да подметне думите през рамото си, докато прекосява моравата на път към верандата. Небрежно, но с някак странен за него тип искреност, сякаш изрича самата божа истина.

— Майка казва, че Мег е късметлийката — изплю той. — Казва, че леко се е отървала.

Мина седмица и половина, преди да я видя отново, като изключим няколкото пъти, в които я мернах тук и там — един път изнасяше боклука, друг път плевеше в градината. Сега, когато знаех цялата история, беше дори по-трудно да я доближа. Никога не бях изпитвал съжаление. Репетирах какво бих могъл да й кажа. Но нищо не звучеше правилно. Какво можеш да кажеш на някой, който току-що е загубил половината си семейство? Беше като скала, която не можех да изкача. Така че я отбягвах.

След това тръгнахме със семейството ми на годишното пътуване по задължение до Съсекс, за да посетим сестрата на баща ми, така че за цели четири дни не ми се налагаше да мисля за това. Изпитвах почти облекчение. Казвам почти, защото по онова време по-малко от две години деляха родителите ми от развода и пътуването беше ужасно — три напрегнати дни мълчание в колата на отиване и връщане и много изкуствено веселие помежду им, предназначено да радва леля ми и чичо ми, но не се получаваше. Виждах ги как се споглеждаха от време на време, сякаш си казваха: "Господи, разкарай тези хора оттук."

Те знаеха. Всички знаеха. Родителите ми вече не можеха да скрият нищо и от слепец.

След като се прибрахме обаче, отново започнах да се чудя за Мег. Не знам защо изобщо не ми хрумна просто да забравя всичко — тя може би не искаше да й се напомня за смъртта на родителите й повече, отколкото на мен ми се говореше за нея. Но не ми хрумна. Смятах, че е редно да кажа нещо, а не знаех какво. Беше ми важно да не се покажа като идиот заради това. Беше ми важно изобщо да не се покажа като идиот пред Мег.

Чудех се и за Сюзън. За почти две седмици изобщо не я бях виждал. Това беше ново и различно за мен. Как може да живееш в съседство с някого и никога да не го видиш? Мислех за краката й и как Дони заяви, че белезите й били ужасни на вид. Може би се страхуваше да излиза. Разбирах я, ако бе така. Аз самият прекарвах много време вкъщи, избягвайки сестра й.

Все пак това не можеше да продължи вечно. Започваше първата седмица на юни, време за панаира на Киуанис [3] Киуанис Клъб — благотворителна организация, поставила си за цел да помага на децата и общностите. — Б. пр. .

Да пропуснеш панаира беше като да пропуснеш лятото.

Точно срещу нас, на не повече от половин пресечка, се намираше старо основно училище с шест класни стаи, където всички учехме като малки, от първи до пети клас. Всяка година организираха панаира на училищната площадка. Откакто станахме достатъчно големи, за да ни бъде позволено да пресичаме улицата сами, ходехме и наблюдавахме как го подготвят.

През тази една седмица, живеещи толкова близо, ние бяхме най-щастливите деца в града.

Само концесиите бяха управлявани от Киуанис — сергиите с храна, павилионите с игри, колелата на късмета. Всички атракции се строяха от професионална фирма и ги обслужваха панаирджии. Те ни се струваха ужасно екзотични. Грубовати мъже и жени, които работеха с цигара в уста, присвивайки очи срещу дима, виещ се към лицата им, с татуировки, мазоли и белези. Миришеха на грес и засъхнала пот. Псуваха и пиеха бира, докато се трудеха. И също като нас нямаха нищо против храченето в прахоляка.

Обичахме и панаира, и тези хора. Неизбежно беше. Те се залавяха с мястото ни за игра и само за един летен следобед го превръщаха от две полета за бейзбол, асфалтирана площадка и игрище за футбол в чисто нов град от платнища и въртяща се стомана. Правеха го толкова бързо, че бе трудно да повярваш на очите си. Беше като магия и всички магьосници имаха усмивки със златни зъби и надпис "Аз обичам Велма" на бицепса. Неустоимо.