Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

А целта е оградата и базата зад нея.

По двата фланга на стадото се движат два булдозера, остриетата на лопатите им са повдигнати и наклонени напред. Когато гладните, пръснати по краищата на стадото, се доближат твърде много до булдозерите, биват или погнати обратно към тълпата, или прегазени.

Нападението не е спонтанно действие на гладните. Стадото е умишлено подкарвано напред.

— О, господи! — обажда се задавено редник Аслъп. — Исусе Христе!

Паркс губи още миг, за да се възхити на абсолютната гениалност на атаката. Да използваш гладните като таран, като оръжие. Чуди се как ли скитниците са успели да съберат толкова гладни на едно място и къде ли са ги държали, преди да ги подгонят насам, но това явно е било просто въпрос на логистика. Самата идея да сториш нещо подобно… Величествено!

— Целете се в живите! — ревва сержантът. — В скитниците! Огън по скитниците! — Но успяват да изстрелят само няколко нестройни залпа, преди сержантът да закрещи да отстъпват, да се дръпнат от оградата.

Защото оградата ще поддаде, а стане ли това, ще се окажат затънали до шия сред гниещи канибали.

Оттеглят се в добър ред, без да спират да стрелят.

И вълната ги удря. Дори не забавят ход. Гладните се хвърлят с пълната си тежест и сила срещу телената мрежа и срещу бетонните стълбове, между които е опъната. Оградата се накланя навътре, стене и скърца, но на първо време издържа. Първите редици ходещи трупове се силят напразно.

Но зад тях се трупат още и още гладни, бутат все по-силно, концентрират и своята маса и инерция върху мястото на сблъсъка, върху слабото препятствие от преплетени стоманени халки.

Самите бетонни стълбове се накланят полека като пияни. Част от оградата пада, внезапно победена, а стълбовете биват изтръгнати от земята си и рухват, изравяйки лепкави кълба пръст, полепнала по основите им.

Десетки от племето не-знаем-че-сме-мъртви падат заедно с оградата и биват стъпкани и буквално смлени. Но зад тях идват още и още. Втурват се напред, а неуморните им крака газят ли, газят падналите.

И просто ей така, гладните са в базата.

Жустиню се мъчи да се изправи. Не е лесно, защото вътрешностите й се бунтуват, белите й дробове са пълни с киселина, а подът под краката й се накланя като корабна палуба. Усеща лицето си като маска от нажежено до бяло желязо, прилепнала плътно направо върху черепа й.

Край нея се движат неща, бързо, безмълвно, долавя се само със задъхано дишане и някой и друг приглушен писък. Жустиню е сляпа от мига, в който Колдуел я напръска и макар първоначално бликналите сълзи да са отмили по-голямата част от лютивия спрей, очите й са още подути и полузатворени. Вижда размазани фигури, които се блъскат една в друга подобно на плавеи, хванати във водовъртеж.

Жустиню мига яростно, опитва се да изцеди още малко влага от пресъхналите си слъзни канали.

Две от фигурите идват на фокус. Едната е Селкирк, легнала настрани на пода на лабораторията, краката й подритват в яростно стакато. Другата е гладен, коленичил до нея и тъпчещ в устата си розовата провиснала дължина на разпилените й вътрешности.

Още гладни бързат от всички страни и скриват Селкирк от очите на Жустиню. Падналата жена е като каче с мед за този рой мъртви и гниещи пчели. Последното, което Жустиню вижда, е лицето й, с изписана на него безутешна мъка.

„Мелани!“, сеща се Жустиню. „Къде е Мелани?“

Лабораторията е море от блъскащи се и лазещи едно връз друго тела. Жустиню отстъпва от побеснелия пир и насмалко не попада насред още един. Под прозорците, свирепа и мълчалива, Карълайн Колдуел се бие за живота си. Оставили късове от себе си по назъбените стърчащи парчета стъкло, двама гладни са минали на четири крака по прозоречния перваз, проврели са се в лабораторията, сграбчили са лекарката за краката и пропълзяват все по-нагоре по тялото й. Челюстите им работят като автоматичните лопати на екскаватор. Колдуел е опряла длани върху главите им, сякаш ги благославя, но всъщност ги избутва с всички сили далеч от себе си, мъчейки се отчаяно да им попречи да се наведат достатъчно напред и да впият зъби в нея. Но, сантиметър след сантиметър, доктор Колдуел губи битката.

Жустиню намира пожарогасителя точно там, където го изпусна одеве, яркочервената боя на корпуса му крещи сред притъпяващите всяко усещане бяло и сиво на лабораторията. Жустиню го сграбчва, вдига го и едновременно цяла се завърта като хвъргач на чук, а пожарогасителят удобно ляга под мишницата й. Още едно движение и металният корпус с кухо иззвънтяване удря единия от двамата гладни върху доктор Колдуел отстрани по главата и вратът на съществото се пречупва мигом. То не пуска лекарката, но поне дясната й ръка вече е свободна, защото челюстта му висва безполезна — счупеният врат не може да поема никакво усилие.