Майк Кэри - Момиченцето с всички дарби

И доктор Колдуел сдържа думата си. Показва скалпела, държи го вдигнат една секунда, после го оставя на ръба на масата, съвсем близо до левия хълбок на Мелани. Прави го бавно, с преувеличено старание. Така че мис Жустиню не откъсва очи от ръката й. Разбира се, че не откъсва очи.

С другата си ръка доктор Колдуел вади нещо малко и лъскаво от джоба на бялата си престилка.

— Мис Жустиню! — изпищява остро Мелани. Късно. Твърде късно.

Доктор Колдуел хвърля лъскавото нещо в лицето на мис Жустиню. Чува се съскащ звук като от химически душ и във въздуха се разнася лют, изгарящ очите мирис, от който човек не може да си поеме дъх. Мис Жустиню изгъргорва нещо, но звукът от гърлото й рязко прекъсва. Тя изпуска пожарогасителя и започва да дращи лицето си с пръсти. Бавно се свлича на колене, после пада настрани на пода на лабораторията, където започва да трепери и да се мята, като издава звуци сякаш се дави.

Доктор Колдуел я гледа безстрастно.

— Върви да викнеш охраната — нарежда на доктор Селкирк. — Искам тази жена да бъде арестувана. По обвинение в опит за саботаж.

Мелани се отпуска обратно на масата със стон от мъка — мъка за себе си и мъка за мис Жустиню. Отчаянието я изпълва, прави я тежка като олово.

Доктор Селкирк тръгва към вратата, но за да стигне до нея, трябва да заобиколи мис Жустиню, която е все така на пода, хрипти и стене, докато се опитва да си поеме въздух през изгарящата миазма, която хвърли върху й доктор Колдуел. Миризмата на страшното нещо е надвиснала в лабораторията и доктор Селкирк също започва да кашля.

Напълно изгубила търпение, доктор Колдуел посяга и отново взема скалпела.

Точно в този момент се случва нещо, което я кара да се закове на място. Всъщност, случват се две неща. Първото е експлозия, толкова силна, че стъклата на прозорците издрънчават в рамките си. Второто е оглушителен вой, сякаш сто души вият едновременно.

Лицето на доктор Селкирк отначало става пусто и тъпо, а след това на него се изписва ужас.

— Обща евакуация — казва тя. — Нали? Това нали е сирената за евакуация?

Доктор Колдуел не губи време да й отговаря. Отива бързо до прозорците и рязко вдига щорите.

Мелани отново се надига, доколкото й позволяват каишите, но не може да види нищо — каишите я държат твърде ниско. През прозореца вижда почти само небе.

Двете лекарки обаче се взират през прозореца. Мис Жустиню е още на пода, притиснала длани до лицето си, раменете и гърба й се тресат. Забравила е всичко на света, освен собствената си болка.

— Какво става? — проблейва доктор Селкирк. — Там се движат хора. Това не са ли…

— Не знам — сопва се доктор Колдуел. — Ще спусна стоманените щори на вратите. Ще стоим тук, докато не ни дадат сигнал, че всичко е чисто.

Посяга да изпълни думите си. Дланта й ляга на бутона.

Точно тогава прозорците се пръсват на парчета.

И гладните нахлуват.

Оградите падат дълго преди сержант Паркс да успее да организира каквато и да било контраатака.

Нападението е не просто бързо; то е безмилостно. Гладните, които Галахър забеляза сред дърветата в източната част на периметъра, внезапно се впускат в неудържим бяг. Не преследват никаква плячка, просто тичат — и може би тъкмо това им странно поведение кара Паркс да се поколебае секунда-две, докато се опитва да разбере какво става.

Тогава вятърът сменя посоката си и миризмата го удря в носа. Противна смрад на разложение, мощна като юмрук в лицето. Войниците от двете му страни ахват. Някой изругава.

А после носът му изпреварва очите и му казва всичко. Зад първите има още гладни. Още много. Това е вонята на цяло стадо гладни, на цяла шибана приливна вълна от гладни. Твърде много са, за да може да ги спре каквото и да било.

Единствената възможност е да се опитат да ги забавят. Да се притъпи устремът на атаката, преди да са стигнали оградата.

— Целете се в краката! — провиква се сержантът. — Автоматичен режим!

И после:

— Огън!

Войниците се подчиняват. Въздухът се изпълва с гневното каканижене на оръжията. Гладните падат и биват стъпкани от другите гладни, които напират след тях. Твърде много са и са твърде близо. Огънят няма да ги спре.

После, зад движещата се стена от немъртви, Паркс вижда нещо друго. Скитници. Скитници така плътно опаковани в дебели брони, че приличат на човечетата на „Мишлен“. Някои носят копия. Други — остени, с които ръгат във врата или гърба изоставащите от стадото гладни. Поне двама носят огнепръскачки. Огнени езици ближат левия и десния край на ордата и пречат на гладните да се отклоняват от целта.