Стивен Кинг - Доктор Сън

— Навремето можех да ходя петнайсет километра и след туй да пробягам още осем. А сега… една нищо и никаква разходка, а все едно кон ме е ритал по гърба… Хайде, Дани, виж си подаръка.

Малчуганът махна сребристата хартия, под която имаше метална кутия, боядисана в зелено. Под ключалката отпред имаше миниатюрна клавиатура.

— Леле, жестоко!

— Да? Харесва ли ти? Чудесно. Купих я от „Уестърн Ауто“. Истинска американска стомана. Оная, дето ми даде Бялата баба, беше с катинарче, а ключа го носех на сиджимка на шията, само че това беше много отдавна. Сега живеем в осемдесетте, светът се модернизира. Ето какво искам от теб: набираш пет цифри, които със сигурност ще запомниш, и натискаш бутончето SET. После всеки път, като искаш да отвориш кутията, вкарваш твоя код.

Дани беше на седмото небе.

— Благодаря, Дик! Ще си държа вътре моите любими неща! — Сред които бяха най-хубавите му картички с бейзболисти, значката от Клуба на младите скаути, късметлийското му зелено камъче и снимка, на която с баща му бяха пред сградата в Боулдър, където живееха, преди да отидат в „Панорама“. Преди да се случат лошите неща.

— Добре, Дани, обаче искам да направиш още нещо.

— Какво?

— Да разучиш кутията — отвътре и отвън. Искам не само да я разглеждаш, а и да я опипаш. Хубавичко я опипай. После се наведи и провери дали вътре мирише на нещо. Тя ще ти е най-верният приятел… поне за известно време.

— Защо?

— Защото ще вкараш в ума си още една, само че още по-специална. И следващия път, като се яви оная гадина Маси, ще си подготвен. Ще ти обясня всичко, както навремето ми обясни Бялата баба.

Докато пътуваха обратно, Дани почти не продума. Какви ли не мисли му се въртяха в главата. Държеше на скута си металната кутия с шифъра.

Госпожа Маси се върна след една седмица. Отново беше в банята, само че във ваната. Дани не се изненада. Все пак беше умряла във ваната, нали? Този път не побягна. Този път влезе и затвори вратата. Тя с усмивка му направи знак да се приближи. Дани се подчини и също се усмихна. Телевизорът в другата стая работеше. Майка му гледаше ситкома „Трима са компания“.

— Здравейте, госпожо Маси — каза той. — Донесох ви нещо.

В последния момент тя разбра и запищя.

След няколко секунди майка му затропа на вратата на банята:

— Дани? Добре ли си?

— Да, мамо. — Жената я нямаше, само във ваната беше останала някаква гадост, но той смяташе, че ще успее да я отмие с малко вода. — Бързаш ли за тоалетната? Излизам след малко.

— Не… Стори ми се, че извика.

Дани взе четката за зъби и отвори вратата:

— Всичко е наред. Ето, виж ме. Успокои ли се сега? — попита и широко се усмихна. Беше му лесно, след като госпожа Маси вече я нямаше.

Майка му явно се успокои.

— Хубаво. И като си миеш зъбите, не забравяй кътниците. Там се крие храната.

— Добре, мамо.

Чуваше приглушени писъци от най-тайното кътче в главата си, където кутията стоеше на специална полица. Не го плашеха. Предполагаше, че скоро ще престанат, и се оказа прав.

След две години, в навечерието на Деня на благодарността, тъкмо когато Дани се качваше по безлюдното стълбище в началното училище „Алафия“, Хорас Дъруент изникна пред него. Пак беше костюмиран и по раменете му бяха посипани конфети. От разлагащата му се ръка висеше малка черна маска. Вонеше на гроб.

— Страхотен купон, а? — подхвърли.

Дани се обърна и избяга.

След часовете телефонира в ресторанта в Кий Уест, където Дик работеше.

— Още един от „Панорама“ ме откри, Дик. Колко кутии мога да имам? В главата си де.

Чернокожият се изкиска:

— Колкото ти трябват, миличък. Това му е хубавото на озарението. Да не мислиш, че трябваше да заключа само моя Черен дядо?

— А те умират ли там?

Този път Дик не се засмя. Този път в гласа му се прокрадна нечувана досега студенина:

— Пука ли ти?

На Дани не му пукаше.

Малко след Нова година някогашният собственик на „Панорама“ отново се появи — този път в дрешника в стаята на Дани, но малчуганът вече беше подготвен. Приближи се до дрешника и затвори вратата. След малко втора кутия с шифър се озова на въображаемата полица редом с онази, в която беше заключена госпожа Маси. Затвореният призрак затропа и заръси цветисти ругатни, които Дани запомни, за да ги използва след време. Скоро шумовете престанаха. Нищо не се чуваше нито от едната, нито от другата кутия. Вече не беше важно дали двамата са живи (доколкото са живи немъртвите същества).