Стивен Кинг - Доктор Сън

— Кога се върна Черният Дядо?

Дик дръпна от цигарата, издиша дима и се усмихна:

— Не ти трябваше да надничаш в главата ми, за да се досетиш, нали?

— Да.

— Върна се след шест месеца. Един ден се прибрах от училище и го заварих гол на леглото ми, а онази му работа, дето вече се беше почти разложила, беше натопорчена. „Ела да ми седнеш на хуя, Пиленце Дики. Хубаво пожелание ми направи на изпроводяк, сега ще ти го върна тъпкано!“ Закрещях, но нямаше кой да ме чуе. Нашите бяха на работа: майка ми — в един ресторант, татко — в печатницата. Изтичах навън и треснах вратата. Чух как Черният дядо стана… туп!… прекоси стаята… туп-туп-туп!… после чух нещо друго…

— Нокти — едва чуто прошепна малчуганът. — Чул си как нокти драскат по вратата.

— Точно така. Избягах и се върнах чак вечерта, когато нашите вече се бяха прибрали. Него го нямаше, обаче бяха останали… следи .

— Аха. Като в нашата тоалетна. Защото той се е разпадал.

— Да, разлагаше се. Сам си смених чаршафите — знаех как, защото мама ми беше показала преди две години. Тогава ми рече, че вече съм пораснал достатъчно и ще мина без слугиня и че слугините са белите момчета и момичета като онези, за които тя се грижеше, преди да стане сервитьорка в ресторанта на Бъркин. След седмица видях Черния дядо на една люлка в парка. Беше си костюмиран, ама целият беше покрит с нещо сиво — сигурно плесента от ковчега беше плъзнала и по него.

— Да — безжизнено пророни Дани. За повече нямаше сили.

— Дюкянът му беше отворен и зарзаватите му се подаваха. Ще ме прощаваш, че ти разправям тия подробности. Малък си още за такива гадости, ама се налага.

— Поне тогава не каза ли на Бялата баба?

— Казах й — нямаше друг начин. Защото също като теб знаех, че той ще продължи да се връща. Не като… Виждал ли си умрели хора? Нормални умрели хора де. — Той се ухили, защото наистина беше смешно. Дани също се усмихна. — За призраци ми е думата.

— Да, няколко пъти. Веднъж три седяха край железопътен прелез. Две момчета и едно момиче. Приличаха на гимназисти. Мисля… мисля, че бяха загинали там.

Дик кимна:

— Общо взето, остават близо до мястото, на което са се преселили на оня свят, докато свикнат, че са умрели, и продължат нататъка.

— Знам — промълви малчуганът. — Облекчението да разговаря с някого за тези неща — с някого, който разбираше за какво става дума — беше неописуемо. — Веднъж видях и жена в един ресторант. От онези, дето имат маси отвън.

Дик отново кимна.

— Тази не беше прозрачна, но другите хора не я виждаха, и когато сервитьорката дръпна стола й, призрачката изчезна. Ти виждаш ли ги понякога?

— От години не ми се е случвало, обаче ти си по-силен по тая част. С възрастта губиш малко от озарението…

— Слава Богу! — възкликна Дани.

— … обаче ти остава достатъчно даже като пораснеш, защото по начало го имаш в изобилие. Нормалните призраци не са като жената, дето си видял в стая 217 и във вашата тоалетна. Нали така?

— Да. Госпожа Маси е истинска. След нея остават парчета от… тялото й. Ти ги видя, мама — също… а тя няма нашата дарба.

— Да си вървим, момчето ми. Време е да си видиш подаръка.

Изминаха още по-бавно обратния път до паркинга, защото Дик се задъхваше.

— От цигарите е — изпъшка. — Нивгаш не ги захващай тия пущини, момче.

— Мама пуши. Мисли си, че не знам, но… Дик, какво направи Бялата баба, че гадният дядо да не те хване никога?

— Подари ми нещо — същото ще дам и на тебе. Така прави учителят, когато ученикът е готов. Познанието — така й викат на тази дума, — е подарък, моето момче. Най-хубавият подарък, който някой може да даде или да получи. Та… за Бялата баба… Тя никога не наричаше по име дядо Анди. — Дик се усмихна. — Викаше му пирверсник . Рекох й същото, което ти рече преди малко — че той не е призрак, а е истински. А тя отвърна: „Точно така, щото ти го правиш истински. С твоето озарение.“ Рече ми още, че някои духове — най-вече сърдити духове, не искат да си идат от тоя свят, щото знаят, че онова, дето ги чака на другото място, е още по-страшно. Повечето умирали от глад, обаче някои намирали храна. „Твоето озарение е храна за тях, Дик — тъй ми каза. — Ти храниш пирверсника . Не е нарочно, но е така. Той е като комар, дето кръжи над човека и по някое време каца на него, за да смуче още кръв. И няма отърване. Можеш да се спасиш само ако използваш срещу него онуй, за което е дошъл“.

Криво-ляво се добраха до кадилака. Дик отключи вратите, седна зад волана и облекчено въздъхна.