Стивен Кинг - Доктор Сън

Протегна ръката си, която му се стори твърде дълга и твърде еластична, сякаш нямаше кости, завъртя валчестата дръжка и отвори вратата.

Както и очакваше, жената от стая 217 беше там. Беше гола, седеше разкрачена на тоалетната чиния, белите й бедра бяха подпухнали. Зеленикавите й гърди висяха като спукани балони. Срамните й косми бяха прошарени, почти сиви. Сиви бяха и очите й, напомнящи стоманени огледала. Видя го и устните й се разтегнаха в зловеща усмивка.

„Затвори очи — беше му казал някога Дик Халоран. — Ако видиш нещо страшно, затвори очи, кажи си, че го няма, и когато ги отвориш, то ще си е отишло.“

Само че трикът не беше подействал в стая 217, не подейства и сега. Дани знаеше, че ще стане така. Усещаше вонята й. Тя се разлагаше.

Жената (той знаеше, че се казва госпожа Маси) тромаво се изправи, понамести моравите си крака и протегна ръце към него. Плътта й провисна, сякаш се стичаше. Усмивката й беше като на човек, който вижда добър приятел. Или пък нещо вкусно за хапване.

Изражението на Дани не издаваше страха му; той тихо затвори вратата и отстъпи назад. Видя как валчестата дръжка се завъртя надясно… наляво… отново надясно… после престана да се движи.

Вече беше на осем и можеше да разсъждава трезво въпреки сковаващия ужас. Може би защото дълбоко в себе си очакваше случващото се. Макар да очакваше в някакъв момент да се появи Хорас Дъруент. Или пък барманът, когото баща му беше нарекъл Лойд. От друга страна, би трябвало да предположи, че ще е тъкмо госпожа Маси. Защото тя беше най-страшното от всички неживи същества в „Панорама“.

Онази частица от ума му, която разсъждаваше логично, настоя, че тя е само фрагмент от незапомнен кошмар, който го беше последвал след събуждането, докато прекосяваше коридора към банята. Каза му още, че ако отново отвори вратата, жената няма да е там. Ама, разбира се, че нямаше да е там, нали вече беше буден! Обаче друга частица — онази, свързана с озарението, знаеше, че не е така. Хотелът още не си беше разчистил сметките с тях. Най-малко един от отмъстителните му призраци беше последвал майката и сина във Флорида. Веднъж Дани се беше натъкнал на тази жена, която изскочи от ваната, в която лежеше, и се опита да го удуши с ледените си, но изненадващо силни пръсти. Ако сега той влезеше в банята, проклетницата щеше да довърши започнатото.

Взе компромисно решение и притисна ухо до вратата. Отначало не чу нищо. После долови шумолене.

Нокти на мъртва жена, дращещи по дървена плоскост.

Дани отиде в кухнята (краката му сякаш ги нямаше), качи се на стол и се изпишка в умивалника. После събуди майка си и й каза да не ходи в банята, защото там има нещо лошо, легна си отново и се зави през глава. Искаше му се да остане вечно в леглото и да става само да се облекчава. След като предупреди майка си, вече не му се говореше с нея.

Тя знаеше за пристъпите на мълчание. Започнаха, след като Дани се осмели да влезе в стая 217 на „Панорама“.

— Ще разговаряш ли с Дик?

Той я погледна и кимна. Майка му телефонира, въпреки че беше четири сутринта.

Дик пристигна привечер на следващия ден. Донесе нещо. Подарък.

След като Уенди позвъни на Дик — постара се малкият да чуе разговора, — синът й отново заспа. Макар вече да беше на осем и в трети клас, още смучеше палеца си. Сърцето й се свиваше, като го гледаше. Приближи се до вратата на банята и я загледа. Страхуваше се — думите на Дани я бяха изплашили, обаче й се налагаше да влезе и нямаше намерение да се облекчи в умивалника като него. Сбърчи нос, като си представи как сяда на ръба на плота и задните й части увисват над мивката — не, нямаше да се изложи така, въпреки че нямаше кой да я види.

Държеше чука, който беше извадила от малката вдовишка кутия с инструменти. Завъртя валчестата дръжка, отвори вратата и вдигна чука. Разбира се, в помещението нямаше никого, но седалката на тоалетната чиния беше спусната. Никога не я оставаше така, преди да си легне, защото знаеше, че ако Дани, почти спящ, реши да се облекчи, ще забрави да я вдигне и ще се изпишка върху нея. А как вонеше само! Сякаш плъх беше умрял в дупка в стената.

Пристъпи вътре, направи още една крачка. Стори й се, че нещо се раздвижва, завъртя се и вдигна чука, за да халоса онова, което

(все едно кое)

се криеше зад вратата. Беше само сянката й. „Плаши се от сянката си“ — подиграваха се хората, но Уенди Торънс имаше обеца на ухото. След всичко, което беше видяла и преживяла, знаеше, че понякога сенките са опасни. Понякога имаха зъби.