Стивен Кинг - Доктор Сън

Понякога, колкото и да се насилвах, не можех да си довърша вечерята и тогава той изяждаше десерта. Или забучваше фаса си в кейка или в пудинга, защото седеше до мен. „Тю, да му се не види! — възкликваше. — Не улучих пепелника.“ Нашите не му правеха забележка, макар че дори да го правеше на шега, беше подло да постъпва така с дете. Преструваха се, че той се майтапи.

— Не е честно! — възкликна малчуганът. — Защо са му позволявали да те тормози? Мама винаги ме защитава. И татко щеше да ме защити.

— Беше ги шубе от него. Имаше защо. Анди Халоран беше кофти, сбъркан човек. Викаше ми: „Хапни си го, Дики, няма да те отрови.“ Случваше се да се подчиня, тогава той казваше на слугинята Нони да ми донесе друга порция. Ако се заинатях, гадостта оставаше до чинията ми. И не си довършвах вечерята, щото започваше да ми се драйфа.

— Трябвало е да преместваш десерта от другата страна — подхвърли Дани.

— Да не мислиш, че не се опитах? Не бях толкова тъп. Той обаче го връщаше на същото място, щото имало правило чинийката с десерта да е отдясно. — Дик млъкна и се загледа в голямата бяла яхта, която тромаво прекосяваше линията, разделяща небето и Мексиканския залив. — Да знаеш само как ме хапеше, когато се случеше да сме сами! Веднъж го заплаших, че ще го обадя на баща ми, ако не ме остави на мира, а той заби в крака ми запалената си цигара и рече: „Да не мислиш, че ми дреме? Тоя твой баща знае що за стока съм, обаче си трае, щото е мухльо и щото иска да пипне паричките ми в банката, след като пукна, което хич няма да е скоро.“

Дани се беше ококорил и го слушаше в захлас. Досега си мислеше, че няма по-страшна от историята за Синята брада, обаче тази беше по-ужасна. Защото не беше измислена, а истинска.

— Понякога ми казваше, че познава някой си Чарли Манкс, който бил много лош човек, и че ако не го слушам, ще му се обади по телефона, а Чарли ще дойде с шикозния си автомобил и ще ме закара на едно место, дето заключват непослушните деца. После ме хващаше за топките и почваше да ги стиска. „Затуй няма да гъкнеш, Пиленце Дики. Иначе дъртият Чарли ще те замъкне при другите откраднати деца и ще те държи там, докато гушнеш букета. Тогаз ще идеш право в пъкъла и вечно ще се пържиш на огъня. Щото си ме изпортил. Пет пари не давам дали ще ти повярват — портаджията си е портаджия“.

Вярвах на дъртия мръсник… дълго време му вярвах. Не го обадих даже на Бялата баба, оная, дето виждаше в бъдещето, щото се страхувах да не каже, че сам съм си виновен. Да бях по-голям, щях да се усетя навреме, обаче тогава бях невинно хлапе. — Помълча, после добави: — Имаше и още нещо. Сещаш ли се какво, Дани?

Момчето дълго се взира в Дик, сякаш разглеждаше мислите и образите в главата му. Накрая промълви:

— Искал си баща ти да вземе парите. Обаче не ги е взел.

— Позна. Черният дядо завеща всичките на едно сиропиталище за чернокожи в Алабама. Бас държа, че знам защо. Не че има значение де.

— Баба ти така и не е разбрала какво става, така ли? Изобщо не се е досетила, а?

— Абе, сещаше се, че има нещо, обаче аз не й давах да ми прочете мислите и накрая тя миряса. Само ми каза, че е готова да ме изслуша, когато реша да й се доверя. Знаеш ли, че когато Анди Халоран хвърли топа — получи удар, мръсникът ниеден — аз бях най-щастливото момче на света. Мама рече да не ходя на погребението и да остана с баба Роуз — Бялата баба, само че аз исках да отида. Ох, как исках! За да се уверя, че Черният дядо наистина е умрял.

През този ден валеше силен дъжд. Всички бяха отворили черни чадъри. Наблюдавах как спускат в гроба ковчега — несъмнено най-скъпият, предлаган в неговата погребална агенция — и си мислех как често жестоко ми стискаше топките, как забучваше фасове в десерта ми (и веднъж в крака ми) и как се перчеше на масата като откачения дърт крал в онази пиеса на Шекспир. Ама най-много си мислех за Чарли Манкс (бас държа, че дядо си го беше измислил, за да ме плаши) и как проклетникът вече не може да му се обади по телефона, та онзи да дойде през нощта и да ме закара с шикозния си автомобил при другите отвлечени момчета и момичета.

Надникнах в гроба („Остави момчето да погледне“ — рече татко, когато майка ми се опита да ме дръпне назад), загледах се в ковчега във влажната дупка и си помислих: „Сега си два метра по-близо до ада, много скоро ще попаднеш там и се надявам дяволът да ти направи хиляда чекии с пламтящата си ръка!“

Дик извади от джоба на панталона си пакет „Марлборо“ с кибрит на картонче, пъхнат в целофана. Захапа цигара, после дълго я гони със запалената клечка, защото и ръката, и устните му трепереха. Дани се удиви, като видя сълзите в очите му. Вече знаеше края на историята, затова попита: