Стивен Кинг: Доктор Сън

— А помниш ли кога за пръв път ти проговорих без думи?

— Естествено.

— Какво казах?

— Попита искам ли да замина за Флорида с теб.

— Точно така. Сега да те питам нещо друго: как се почувства, като разбра, че не си сам. Че не си единственият… сещаш се.

— Беше прекрасно. Направо супер.

— Да… Разбира се.

Продължиха да вървят по пясъка, без да продумат. Мънички птички — майката на Дани ги наричаше „любопитки“ — се гмурваха във вълните и изскачаха като тапи.

— Не ти ли хрумна, че се появих тъкмо когато ти бях необходим? — Дик погледна хлапето и се усмихна. — Не, разбира се. И защо да ти хрумне? Беше дете, но сега си малко по-голям… по-зрял. В известно отношение. Чуй ме, Дани. Убеден съм, че светът си има начин да държи нещата в равновесие. Една поговорка гласи: „Когато ученикът е готов, ще се появи учителят.“ Бях твоят учител.

— Беше много повече. — Малчуганът стисна ръката му. — Беше ми приятел. Ти ни спаси.

Халоран сякаш не го чу (поне така изглеждаше) и промърмори:

— И баба ми имаше същата дарба — помниш ли, че тогава ти го казах?

— Да! Каза, че понякога с нея сте разговаряли, без дори да си мърдате устните.

— Точно така. Тя ме научи. А нея я научила нейната прабаба още по времето на робството. Някой ден и ти ще си учител. Ученикът ще дойде при теб. — Стигнаха до една скамейка, Дик седна и изпъшка: — Право да ти кажа, шубе ме е да вървя по-нататък — току-виж не успея да се върна. Седни до мен. Ще ти разкажа нещо.

— Не искам. Тя ще се върне, не разбираш ли? Ще се върне пак, и пак, и пак…

— Затвори си устата и си отвори ушите. — Чернокожият се усмихна и новите му зъбни протези се бялнаха на фона на тъмното му лице. — Мисля, че ще разбереш накъде бия. Хич не си глупав, малкия.

Майката на Дик, онази с озарението, живеела в Клиъруотър. Наричали я Бялата майка. Не защото била от бялата раса, разбира се, а заради добротата й. Бащата на баща му живеел в Дънбри, Мисисипи — селце недалеч от Оксфорд. Жена му починала много преди Дик да се роди. Бил богат за цветнокож, живеещ на такова място по онова време. Бил собственик на погребално бюро. Родителите на Дик го водели на гости при дядо му четири пъти годишно и малкият мразел тези посещения. Изпитвал ужас от Анди Халоран и го наричал — мислено, разбира се, иначе щял да яде шамари — Черния дядо.

Дик се приведе към Дани:

— Чувал ли си за опипвачите на деца? Мъже, които искат да правят секс с малчугани.

— Май да — неуверено отвърна хлапето. Знаеше, че не бива да разговаря с непознати и никога да не се качва в колите им. Защото можеха да му направят нещо лошо.

— Старият Анди беше повече от опипвач. Отгоре на всичко беше и гаден садист.

— Какво е садист?

— Човек, на когото му става хубаво, като причинява болка.

Дани кимна:

— Аха, като Франки Листроун в училище. Извива ти като пране ръката или ти заклещва главата под мишницата си и те удря по челото с кокалчетата на пръстите си. Ако се разплачеш, спира. Иначе продължава да те тормози.

— Гадно е, но онова беше по-гадно. — Страничният наблюдател щеше да си помисли, че Дик е престанал да говори, обаче той продължи разказа си, като мислено изпращаше образи и ги свързваше с фрази. Дани видя Черния дядо — висок мъж с костюм, черен като кожата му, и с особена

(марка „Федора“)

шапка. Видя слюнката, събираща се в ъгълчетата на устните му, и очите му — винаги зачервени, сякаш от умора или от плач. Видя и как старецът слагаше на скута си Дик (по-малък, отколкото беше той, Дани, в момента — може би на неговата възраст като през онази зима в хотела). Ако в стаята имаше хора, само го гъделичкаше, но ако бяха сами, го стисваше за топките, докато на малкия започваше да му се струва, че ще умре от болка.

— Хубаво ли ти става? — пъхтеше в ухото му. Вонеше на цигари и на уиски „Уайт Хорс“. — Щото на всички момченца им харесва. Ама и да не ти е хубаво, ще си траеш. Щото ако вземеш да се оплакваш, тогаз ще разбереш какво е болка. Ще те прогоря, тъй да знаеш.

— Леле! — изпъшка Дани. — Гадно е!

— Ооо, имаше и други гадости — промърмори Дик, — обаче ще ти разкажа само едно нещо. Дядо взе слугиня да готви и да чисти, след като жена му си отиде на оня свят. На вечеря тя тръсваше на масата всичко — от салатата до десерта, щото на него така му харесваше. Десертът винаги беше пудинг или кейк, сервиран в купичка или в чинийка и сложен близо до теб, та да го гледаш, докато хапваш другите манджи. Дядо имаше желязно правило: можеш да си изядеш десерта само ако си омел печеното месо, варените зеленчуци и картофеното пюре. Плюс соса от печеното, който често беше ужасно безвкусен. Ако някой път се направех на разсеян, дядо ми даваше комат хляб и казваше: „Изтопи соса, Пиленце Дики, излъскай чинията, все едно кучето я е облизало!“ Така ми викаше — Пиленце Дики.