Стивен Кинг - Доктор Сън

— Здрасти, миличка. Друг път ще догледаш филма, защото сега идваш с нас.

Анди се опита да се обърне, обаче здрави ръце се вкопчиха в главата й. Страшни ръце, защото бяха в черепа й.

После всичко потъна в мрак, докато не се свести в кемпера на Роуз в западащ къмпинг в покрайнините на градчето от Средния Запад.

Роуз й даде чаша чай и дълго й говори. Анди чуваше всичко, но вниманието й беше приковано върху похитителката. Непознатата беше, меко казано, забележителна и магнетична: беше висока близо метър и осемдесет, с дълги крака, подчертавани от тесен бял панталон, и с едри, стегнати гърди, издуващи тениската й с лого на УНИЦЕФ и с надпис: „Каквото е необходимо да се спаси дете“. Лицето й беше като на вглъбена кралица — гладко и спокойно. Разпуснатата й коса стигаше почти до кръста. Опърпаният цилиндър, килнат назад, не пасваше на царствената й осанка, но въпреки това Анди Стайнър си помисли, че никога досега не е виждала толкова красива и величествена жена.

— Разбра ли какво ти казах? Давам ти шанс, Анди, не го пренебрегвай. Повече от двайсет години не съм правила някому подобно предложение.

— Ами ако откажа? Какво, ще ме убиеш ли? И ще ми отнемеш… — Как се беше изразила? — Еманацията, така ли?

Роуз се усмихна. Плътните й устни бяха кораловочервени. Анди, която се смяташе за асексуална, внезапно се запита какъв ли е вкусът на червилото й.

— Мила моя, не притежаваш достатъчно еманация, че да представляваш интерес за нас, а онова, което имаш, надали е вкусно. Сигурно ще ни се услади, колкото жилавото месо на дърта крава се услажда на човеците.

— На кого?

— Не е важно, само ме слушай внимателно. Няма да те убием, ако откажеш, само ще заличим спомена от интимното ни разговорче. Ще се озовеш край шосето извън някой задръстен град — Топика или да речем, Фарго — без пукната пара и документи за самоличност, без да знаеш как си стигнала дотам. Последният ти спомен ще е как влизаш в киносалона с човека, когото ограби и обезобрази.

— Заслужаваше да го дамгосам! — процеди Анди.

Роуз застана на пръсти, протегна се и пръстите й допряха тавана на кемпера:

— Твоя си работа, сладурче, не съм ти психотерапевт. — Не носеше сутиен и едрите й зърна прозираха под тениската. — Ето обаче нещичко, върху което да помислиш: ще ти отнемем и таланта, и парите, и несъмнено фалшивата лична карта. Следващия път, когато се опиташ да приспиш някой мъж в киното, той ядосано ще те попита какви ги дрънкаш.

Тръпки побиха Анди.

— Ми, вземете ги, да са ви честити — промърмори. Спомняше си обаче силните ръце, проникнали в главата й, които стискаха мозъка й в желязната си хватка, и знаеше, че заплахите на тази жена не са празни приказки. Може би щеше да поиска мъничко помощ от приятелите си в кемперите и в караваните, наредени край това превозно средство като прасенца, сучещи от майка си, но… да, можеше да го направи!

Роуз се престори, че не я е чула, и попита:

— На колко години си, захарче?

— На двайсет и осем. — Криеше възрастта си, откакто беше чукнала трийсетака. Другата жена само впери в нея прекрасните си сиви очи и се усмихна. Анди издържа само пет секунди, после сведе поглед. И пред очите й се изпречиха онези гърди, които бяха съвършени, въпреки че не бяха стегнати в сутиен. А когато отново вдигна глава, погледът й стигна само до устните на жената. До кораловочервените устни.

— На трийсет и две си — спокойно отбеляза Роуз. — Е, годинките ти личат, защото животът ти не е бил лек — живот, прекаран в бягство. Но пък още не си за изхвърляне. Остани да живееш с нас и след десет години ще изглеждаш като на двайсет и осем.

— Да, бе! Невъзможно е.

Капелата се усмихна:

— След сто години ще изглеждаш и ще се чувстваш на трийсет и пет. Тоест докато приемаш еманацията. После пак ще станеш на двайсет и осем, обаче ще се чувстваш с десет години по-млада. Гарантирам ти често поглъщане на еманация. Предлагам ти дълголетие, продължителна младост и редовно хранене. Как ти се струва офертата?

— Прекалено примамлива. Сигурно има някаква уловка — като в онези реклами, дето предлагат застраховка „Живот“ само за десет долара — промърмори Анди. И подозренията й бяха основателни. Роуз не я лъжеше (поне до този момент), но премълчаваше някои подробности. Например, че понякога еманацията не достигаше. Или че някои не оцеляваха след Прехода. Смяташе, че Анди ще оживее, дори Ореха, самозваният лекар на Верните, колебливо беше предположил подобна вероятност, но така или иначе нямаше стопроцентова сигурност.