Стивен Кинг - Доктор Сън

За пръв път беше приела енергията.

Новопостъпилата във Верни на възела прекара нощта в леглото на Роуз О’Хара и за пръв път в живота си откри, че сексът означава и нещо друго освен ужас и болка. Гърлото я болеше от виковете, които беше надавала по време на изтезанието, ала тя отново изкрещя, когато непознатото усещане — наслада, равняваща се с болката при Прехода — я обзе и сякаш за пореден път направи тялото й прозрачно.

— Викай колкото искаш. — Роуз надникна измежду бедрата й. — Те са се наслушали на писъци — и от болка, и от удоволствие.

— За всички ли сексът е толкова велик? — промърмори Анди. Боже, колко беше пропуснала, ако наистина беше така. Онзи мръсник, дето се наричаше неин баща, я беше ограбил. А хората смятаха нея за крадла…

— Велик е за нас, когато сме погълнали енергия — отвърна Роуз. — Повече не ти трябва да знаеш. — Наведе глава и започна отново.

Малко преди полунощ Чарли Жетона и Мама Рускиня седяха на долното стъпало на баундъра на Чарли, пушеха джойнт и гледаха луната. От кемпера на Роуз отново се чуха викове. Мама и Чарли се спогледаха и се ухилиха.

— Някой се кефи — отбеляза тя.

— Няма лошо — кимна Чарли.

Анди се събуди призори; главата й беше облегната на гърдите на Роуз. Чувстваше се съвсем различна; чувстваше се същата като преди. Вдигна глава и видя, че невероятните сиви очи на другата жена са вперени в нея.

— Спаси ме — промълви. — Върна ме обратно.

— Нямаше да се справя сама. Искаше да се върнеш. „Искаше и мен, съкровище.“

— Онова, което направихме после… няма да се повтори, нали?

Роуз се усмихна и поклати глава:

— Не. Все едно — някои изживявания са неповторими. Освен това моят човек се връща днес.

— Как се казва?

— Непосветените го знаят като Хенри Ротман. Ние, Верните, го наричаме Татенцето Гарван.

— Обичаш го. Обичаш го, нали?

Капелата се усмихна, придърпа по-близо Анди и я целуна, но не й отговори.

— Роуз?

— Да?

— Още ли съм човек?

Този път Роуз не си замълча — отговори също както навремето Дик Халоран беше отговорил на малкия Дани и със същото студено безразличие:

— Пука ли ти?

Анди реши, че не й пука. Реши, че е намерила семейство.

Сънува несвързани кошмари — някой размахваше дървено чукче и го преследваше по безкрайни коридори, някакъв асансьор се движеше по собствена воля, храсти с формата на животни оживяха и се запрокрадваха към него; накрая, една ясна мисъл: „Съжалявам, че не умрях.“

Дан Торънс отвори очи. Слънчевите лъчи ги пронизаха и проникнаха в главата му, пулсираща от болка, сякаш искаха да прогорят мозъка му. Махмурлукът му биеше всички предишни. Лицето му гореше. Носът му беше запушен, само в лявата ноздра беше остана миниатюрна дупчица, пропускаща въздух. В лявата ли? Не, всъщност в дясната. Можеше да диша през устата, обаче тя беше пропита с вонята на уиски и на цигари. Стомахът му, натъпкан с какви ли не гадости, тежеше като оловна топка. „Търбух на махмурлия“ — така някакъв другар по чашка на Дан наричаше това противно усещане.

Някой хъркаше до него като дъскорезница. Той извърна глава, въпреки че шията му яростно запротестира, и убийствена болка отново проряза слепоочието му. Пак отвори очи, но този път ги присви: без силна слънчева светлина, моля . Поне засега. Лежеше на матрак на гол под. До него беше просната по гръб гола жена. Дан погледна надолу и видя, че също е alfresco . Жената се казваше… Долорес? Не. Деби? Нещо такова, но пак не беше вярно… Дийни! Казваше се Дийни , бяха се запознали в бар „Млечен път“ и си прекарваха адски свежо, докато… Докато какво? Не помнеше, но като си погледна ръцете (и двете бяха подути, кокалчетата на дясната бяха жестоко изранени), реши, че не иска да си спомни. Така или иначе нямаше значение. Всеки път сценарият беше един и същ. Дан се напиваше, някой подхвърляше обидна реплика, избухваше свада в бара и започваше грозно меле. В главата му се спотайваше зло куче. Когато беше трезвен, го удържаше на каишката. Напиеше ли се, каишката изчезваше. Даваше си сметка, че рано или късно ще убие някого. Нищо чудно снощи да беше отнел човешки живот.

„Ей, Дийни мишлето, хвани ми пишлето.“

Наистина ли го беше казал? Страхуваше се, че отговорът е положителен. В главата му вече нахлуваха откъслечни спомени за случилото се и дори те му идваха в повече. Играеше билярд. Опита се да удари топката по-силно, а изцапаната с тебешир проклетница отскочи от масата и се изтърколи до джубокса, от който се разнасяше — ама, разбира се! — кънтри музика. Май пееше Джо Дифи. Да му се не види, защо беше ударил топката толкова силно? Защото беше пиян и понеже Дийни стоеше зад него, стискаше пишлето му под масата и той искаше да се изфука пред нея. Беше му хубаво до момента, в който някакъв тип с автомонтьорска шапка и с копринена каубойска риза му се присмя. Не биваше да му се присмива.