Стивен Кинг - Доктор Сън

— Доколкото разбрах, с твоите приятели се наричате…

— Не са ми приятели, а мое семейство. Ние сме Верни на възела. — Роуз сплете пръсти и ги показа на Анди: — Здравият възел няма как да се развърже. Постарай се да го разбереш.

Анди разбираше, защото знаеше, че когато те изнасилят, няма как да останеш ненасилена.

— Имам ли избор? — промърмори.

Капелата сви рамене:

— Вариантите са само неблагоприятни, миличка. Обаче ако охотно приемеш предложението, Преходът ще е по-лесен.

— Боли ли при този Преход?

Роуз се усмихна и този път безсрамно излъга:

— Нищичко няма да усетиш.

Лятна нощ в покрайнините на градче в Средния Запад.

Някъде някакви хора гледаха как Харисън Форд плющи с камшика си; някъде президентът-киноактьор облъчваше електората с престорената си усмивка; тук, на този къмпинг, Анди Стайнър лежеше на шезлонг, купен от магазин за вещи втора употреба и осветяван от фаровете на кемпера „Ърт Круизър“ на Роуз и на нечий кемпер „Уинебаго“. Капелата беше обяснила, че Верни на възела притежават няколко къмпинга, но този не е тяхна собственост. Агентът им обаче лесно намирал под наем подобни паркинги за каравани, защото напоследък хората избягвали да пътуват за удоволствие. Америка беше в рецесия, но за Верните парите не бяха проблем.

— Кой е този агент? — поинтересува се Анди.

— Голям чаровник. Никой не може да му устои. Скоро ще се запознаеш с него.

— Гадже ли ти е?

Роуз се засмя и я помилва по страната. Анди усети сексуална възбуда, все едно червейче се запромъква в корема й. Странно, но факт.

— Май ти стана хубаво, а? Мисля, че всичко ще е наред.

Само че сега, когато лежеше на шезлонга, Анди вече не усещаше възбуда, само страх. Спомни си страховитите вестникарски дописки за трупове, открити в крайпътни канавки, на горски полянки или в пресъхнали кладенци. Трупове на момичета и на жени. Най-често останки от момичета и от жени. Не се страхуваше от Роуз (почти не се страхуваше), освен това в лагера имаше и други жени, но не липсваха и мъже.

Роуз коленичи до нея. Под ярката светлина на фаровете лицето й би трябвало да изглежда като грозен черно-бял пейзаж, ала беше тъкмо обратното — сега беше още по-красива. Отново помилва лицето на Анди и промълви:

— Не бой се.

Обърна се към една от жените, хубавичка, с мъртвешки бледо лице, която беше нарекла Мълчаливата Сари, и кимна. Сари също кимна и се качи в кемпера. Другите се наредиха в кръг около шезлонга. Сърцето на Анди се сви — тази работа не й харесваше. Все едно се подготвяха за жертвоприношение .

— Не бой се. Скоро ще си като нас, Анди. Ще принадлежиш към семейството ни — промърмори Роуз, а наум добави: „Освен ако не се изпариш. Тогава ще изгорим дрехите ти в пещта зад тоалетните и утре ще потеглим на път. Който не рискува не печели.“ — Надяваше се обаче това да не се случи. Харесваше Анди, а и дарбата й да приспива хората можеше да се окаже полезна.

Сали се върна с някакъв метален съд, напомнящ термос, и го подаде на Роуз, която развъртя капачката. Отдолу имаше пръскалка с дюза. Напомняше флакон със спрей против насекоми. Анди се изкушаваше да стане и да побегне, но си спомни случилото се в киното. Спомни си ръцете, проникнали в главата й, които не й позволяваха да се помръдне.

— Дядо Кино, ще ръководиш ли церемонията? — обърна се Роуз към възрастния човек, който я придружаваше в киното.

— На драго сърце. — Тази вечер той носеше развлечени розови бермуди, бели чорапи, които стигаха чак до костеливите му колене, и кожени сандали с каишки. На Анди й хрумна, че непознатият изглежда, както би изглеждал дядо Уолтън от телевизионния сериал след две години, прекарани в концлагер. Той вдигна ръце, другите сториха същото и пръстите им се допряха; под пресичащите се лъчи на фаровете силуетите на хората, застанали в кръг, приличаха на необикновени хартиени кукли.

— Ние сме Верни на възела — подхвана той. Гласът, излизащ от хлътналите му гърди, вече не трепереше, а беше дълбок и звучен като на много по-млад и по-силен мъж.

— Ние сме Верни на възела — повториха те. — Истинският възел не може да се развърже.

— При нас е дошла жена — продължи Дядо Кино. — Ще обвърже ли живота си с нашия, ще стане една от нас?

— Кажи да — промърмори Роуз.

— Ддда — със сетни сили прошепна Анди. Сърцето й вече не биеше, а трептеше като опъната до скъсване струна.

Капелата завъртя дюзата на флакона. Чу се нещо като тихичка, печална въздишка, после се появи облаче от сребриста мъгла. Само че нощният ветрец не я разсея и мъглицата остана над флакона, докато Роуз се наведе, сви красивите си кораловочервени устни и лекичко духна. Облачето, напомнящо балонче от комикс, но без написани в него думи, бавно се понесе във въздуха и увисна над лицето на Анди, която изплашено се кокореше.