Стивен Кинг - Доктор Сън

— Не се безпокой за кучето — промълви Дан. — Познавам едно момиче, което на драго сърце ще се грижи за него. Момичето е моя племенница и днес има рожден ден.

Карлинг впери в него окото, с което още виждаше. Дишането му вече напомняше хъркане на задавен от мръсотия двигател.

(ще ми помогнеш ли моля те докторе помогни ми)

Да, щеше да му помогне. Защото някаква сила му беше дала по рождение необикновена дарба. В дом „Ривингтон“ се възцари мъртвешка тишина. Някъде наблизо бавно се отваряше врата. Бяха стигнали до границата. Фред Карлинг изплашено погледна Дан, сякаш питаше: „Кога? Как?“ Не биваше да се бои — щеше да е толкова лесно…

— Ще заспиш, нищо повече.

(не ме изоставяй)

— Няма. Ще остана при теб, докато заспиш. — Притисна между дланите си ръката на Фред и се усмихна. — Докато заспиш.

1 май 2011 — 17 юли 2012

Първата ми книга за издателство „Скрибнър“ беше „Торба с кости“, издадена през 1998. Реших, че не е зле да се харесам на новите си партньори и предприех рекламно турне. Докато раздавах автографи на поредната среща с читатели, някакъв човек подхвърли:

— Знаете ли какво се е случило с момчето от „Сияние“?

Самият аз често си задавах същия въпрос, но и още един: каква щеше да е съдбата на Джак Торънс, ако беше започнал да посещава сбирките на Анонимните алкохолици, вместо да се опита сам да пребори тежката зависимост и само да утежни положението си с пристъпи на безсилна ярост, потъвайки все по-дълбоко в бездната на лудостта?

Също като при „Под купола“ и „22 ноември 1963“ идеята се загнезди в ума ми. От време на време, докато вземах душ, гледах телевизия или шофирах по магистралата, се хващах, че изчислявам на колко години ще е сега Дани Торънс и да се питам къде е и с какво се занимава. Мислех си и за майка му — общо взето, свястна жена, понесла тежките последствия от разрушителната сила на съпруга си. Уенди и Дани Веднъж през 2009 мой приятел, бивш алкохолик, ми каза нещо, което ми направи дълбоко впечатление: „Когато някой съзависим 33 33 В психологията „съзависими“ се наричат хората, които са роднини на тежко болен човек или на човек с психични проблеми. — Б.пр. се дави, животът на друг човек минава като на филмова лента пред очите му.“

Констатацията ми се стори правдива — май тъкмо тогава разбрах, че ще напиша „Доктор Сън“. Защото ме гризеше любопитство.

Боях ли се да се захвана с тази книга? О, да, страхувах се, и то много. Защото „Сияние“ е сред романите (плюс „Сейлъмс Лот“ „Гробище за домашни любимци“ и „То“), неизменно посочвани от читателите, когато ги попитат от коя моя книга най-много ги е хванало шубето. Да не говорим, че мнозина помнят (по неизвестни за мен причини) лентата на Стенли Кубрик и я подреждат сред най-страшните филми, които някога са заснемани. (Ако сте гледали филма, но не сте чели романа, имайте предвид, че „Доктор Сън“ е продължение на „Сияние“ и според мен е истинската история на семейство Торънс.)

Лаская се от мисълта, че още ме бива в занаята, но нищо, абсолютно нищо не може да се сравни със спомена за книга или за филм, които са те накарали да трепериш от страх, и то в годините, когато си бил впечатлителен подрастващ. Заснето е минимум едно блестящо продължение на „Психо“, режисиран от Алфред Хичкок (например „Психо IV“ на Майк Гарис, в който Антъни Пъркинс отново играе главната роля), но онези, които са гледали или това, или друго продължение, клатят глави и отсичат, че не струват. Помнят първата си среща с Джанет Лий и нито един римейк, нито едно продължение не могат да се сравнят с онзи миг, в който някой рядко дръпва завесата на душа и ножът започва да играе…

Освен това хората се променят. Човекът, който написа „Доктор Сън“, коренно се различава от добронамерения алкохолик, автор на „Сияние“, но в едно двамата още си приличат: адски им харесва да съчиняват страшни истории. За мен беше вълнуващо да открия Дани Торънс и да проследя бурния му живот. Дано и ти изпиташ същото вълнение, Верни читателю. Ако се случи, всички ще са доволни.

Момент, още не съм свършил. Редно е да спомена хората, които заслужават дълбоката ми благодарност, нали така?

Нан Греъм редактира романа. Справи се блестящо. Стана тип-топ. Благодаря, Нан.

Моят литературен агент Чък Верил продаде правата за книгата, което е много важно, разбира се. Само че той направи още много: отговаряше на обажданията вместо мен и ми даваше с лъжичка сироп за успокояване на нервите. Подобни жестове са безценни.