Стивен Кинг - Доктор Сън

В един без десет Джон Далтън обяви събирането на волни подаяния („Издържаме се от нашите дарения, както знаете“) и попита има ли въпроси. Тревър К., който беше открил събранието, стана и помоли (както обикновено) някой да му помогне да почисти кухнята и да прибере столовете. Йоланда К. раздаде медальоните — два бели (за двайсет и четири часово въздържание) и един виолетов (за пет месеца трезвеност, наричан още „медальон на виолетовото динозавърче Барни“), после, както й беше обичай, се провикна:

— Ако днес не сте консумирали алкохол, поздравете с ръкопляскане себе си и своята Висша сила!

Всички заръкопляскаха.

Джон изчака да стихнат аплодисментите и обяви:

— Днес един от нас чества петнайсетата си годишнина като трезвеник. Кейси К., Дан Т., заповядайте при мен.

Присъстващите отново заръкопляскаха. Дан тръгна по пътеката между столовете — бавно, за да върви редом с Кейси, който вече се подпираше на бастун. Джон подаде на Кейси медала с гравираното римско число XV и Кингсли го вдигна, за да го видят всички.

— Не вярвах, че това момче ще издържи толкова дълго — каза, — защото беше АА от самото начало. Тоест — Адски Алкохолизиран.

Макар шегата му да беше банална и изтъркана, всички се засмяха. Дан също се усмихна, но сърцето му биеше до пръсване. Мислеше само как ще издържи онова, което следваше, без да припадне. За последно беше изпитал толкова силен страх, когато беше под „Покрива на света“, гледаше нагоре към Роуз Капелата и се мъчеше да не се удуши със собствените си ръце.

Побързай, Кейси. Моля те, побързай, преди да ме е напуснала или смелостта, или онова, което хапнах на закуска.

Може би Кингсли също беше надарен с мъничко озарение… или пък забеляза нещо в погледа на Дан. Така или иначе довърши приветствената реч по бързата процедура:

— Младежът обаче опроверга съмненията ми и е пример за подражание. Защото шестима от всеки седем души, които идват при нас, бързо вдигат бял флаг и отново посягат към чашата. Седмият е чудото, което придава смисъл на живота ни. Такова чудо сега стои пред нас в цялата си прелест. Заповядай, Док, заслужил си го.

За секунда Дан се изплаши, че медалът ще се изплъзне от ледените му пръсти и ще падне на пода, но Кейси хвана ръката му, прегърна го и му прошепна:

— Избута още една година, тарикат такъв. Честито! — И бавно тръгна обратно към почетното си място в дъното на залата, където седяха „старите пушки“.

Дан остана сам пред всички; толкова силно стискаше медальона, че сухожилията на китките му изпъкваха. Присъстващите, вперили погледи в него, очакваха да сподели с тях дългогодишния си опит като трезвеник и да им вдъхне сила и надежда.

— Преди няколко години — подхвана той, но от вълнението сякаш буца заседна в гърлото му. Преглътна и продължи: — Преди няколко години, докато пиех кафе с онзи накуцващ господин, който току-що ми връчи наградата, той ме попита дали спазвам Петата стъпка: „Честно да признаваме за прегрешенията си пред Бог, пред себе си и пред ближните.“ Отвърнах, че в общи линии я спазвам. Хората, които нямат нашия проблем, биха приели този отговор… и това е една от причините да ги наричаме жители на планетата Земя.

Присъстващите се позасмяха. Дан дълбоко си пое въздух и си каза, че щом се е справил с Роуз и с нейните Верни, значи ще издържи и това изпитание. Само че имаше разлика, много голяма разлика. Сега той не беше Героя Дан, а Дан Боклука. Живял беше достатъчно дълго, за да се убеди, че във всеки човек има поне малка купчинка отпадъци, но това не беше утеха за онзи, който е принуден да изнесе на показ боклука си.

— По време на онзи разговор Кейси К. ми каза още нещо: „Мисля, че едно прегрешение не можеш да забравиш, защото се срамуваш да го признаеш. Ако е така, повярвай, че не си първият.“ Посъветва ме да го споделя, да се отърся от бремето. Напомни ми как на нашите сбирки стотици пъти съм чувал някой да казва, че тайните са неговата болест. И ме предупреди, че ако не се изповядам, рано или късно ще се озова на бара с чаша в ръка. Така ли беше, Кейс?

Кингсли, който седеше приведен и беше хванал с две ръце дръжката на бастуна си, само кимна.

Сълзи парнаха очите на Дан и той си помисли: Господи, помогни ми да довърша, без да се изложа пред всички.

— Тогава не споделих тайната си. Години наред си казвах, че ще я отнеса в гроба си. Обаче Кейси имаше право — разбрах, че ще умра, ако отново започна да пия. Не искам да умирам, защото сега има за какво да живея. Затова…