Стивен Кинг - Доктор Сън

— Защо? — прошепна Абра.

— Защото се страхували от него. Много години по-късно, дълго след смъртта на Дон, твоят дядо счупи ръката ми. После, когато живеехме в хотел „Панорама“, на чието място сега се намира „Покривът на света“, твоят дядо нанесе толкова жесток побой на майка ми, че едва не я уби. Удряше я с чукче за роук вместо с бастун, но то е едно и също.

— Разбрах накъде биеш.

— Преди много години в бар в Сейнт Питърсбърг…

— Стига! — прекъсна го Абра, която трепереше като лист. — Казах, че разбирам!

— … пребих с билярдната щека някакъв тип, защото ми се присмя. В резултат през следващите четирийсет дни синът на Джак и внук на Дон имаше удоволствието да носи оранжев затворнически гащеризон и да събира боклуците около шосе 41.

Абра се извърна на другата страна и заплака:

— Много ти благодаря, вуйчо Дан. Благодаря, че ми скапа рож…

В съзнанието му изникна картина, която за миг измести реката: овъглена, димяща торта. При други обстоятелства щеше да го досмешее, но не и в този момент.

Дан хвана Абра за раменете и я обърна към себе си:

— Няма нищо за разбиране. За нищо не намеквам. Разказах ти семейна история. Оттук насетне, както казва безсмъртният Елвис, „детенцето си е твое, ти си го дундуркай“.

— За какво говориш?

— Някой ден може би ще пишеш стихове като Кончета. Или ще убиеш още някого, като с ума си го тласнеш от висока сграда, да речем.

— Никога няма да… обаче Роуз си го заслужаваше. — Абра вдигна глава, лицето й беше мокро от сълзите.

— Безспорно.

— Тогава защо я сънувам? Защо ми се иска да не се беше случвало? Тя щеше да ни убие, без да й мигне окото.

— Момент. За какво съжаляваш? Че уби Роуз, или че изпита удоволствие, като я погуби?

Абра наведе глава. Искаше му се да я прегърне, но се сдържа.

— Виж, няма да ти чета конско, нито ще те поучавам. Гените си казват думата. Разбирам какво се случва с теб. И колко ти е трудно. Трудно е за всички момчета и момичета на твоята възраст, но повечето тийнейджъри не притежават твоите способности. Твоите оръжия.

— Какво да правя? Какво? Понякога ме вбесяват… не само тя, а и учителите, и онези кретенчета от класа, дето се мислят за голяма работа и ти се присмиват, ако не те бива по физическо или ако дрехите ти са смешни или старомодни…

Дан си спомни съвета какво го беше посъветвал Кейси Кингсли преди много години.

— Отиди на сметището.

— Моля? — Абра смаяно се ококори.

Той й изпрати картина: тя използва необикновената си дарба (която още не беше достигнала връхната си точка), като търкаля изхвърлени хладилници, взривява повредени телевизори, подхвърля перални машини, а наоколо летят подплашени чайки.

Абра се закиска:

— Мислиш ли, че ще ми помогне?

— По-добре да вилнееш на сметището, отколкото да чупиш любимите чинии на майка си.

Тя наклони глава и впери в него искрящите си от веселие очи. Радваше се, защото с него отново бяха приятели.

— Ама онези чинии бяха грознииии!

— Ще изпробваш ли моята рецепта?

— Да! — ентусиазирано възкликна Абра, сякаш й се искаше незабавно да изтича на сметището.

— И още нещо. — Дан изчака, за да се увери, че тя го слуша внимателно, и добави: — Не искам от теб да си смирена и овчедушна…

— Ох, камък ми падна от сърцето.

— … но не забравяй колко опасен може да е гневът ти. Старай се да го…

Мобилният му телефон иззвъня.

— Обади се — подкани го Абра.

Той повдигна вежди:

— Знаеш ли кой ме търси?

— Не, обаче мисля, че е важно.

Дан извади от джоба си телефона. На екранчето беше изписано „Дом Ривингтон“.

— Ало?

— Обажда се Клодет, Дани. Ще дойдеш ли?

Той мислено прегледа имената на „гостите“ в хосписа, написани на черната дъска в стаята му.

— Аманда Рикър? Или Джеф Келогс?

Оказа се, че не са те.

— Ако можеш, ела веднага — настоя Клодет. — Докато той още е в съзнание. — Поколеба се и добави: — Вика те.

— Идвам — каза Дан и си помисли: Ако състоянието му наистина е толкова тежко, едва ли ще го заваря жив. Прекъсна връзката и се обърна към Абра: — Викат ме за един пациент. Налага се да отида, слънчице.

— Въпреки че не ти е приятел. И въпреки че дори не го харесваш — замислено промълви тя.

— Да.

— Как се казва? Не долових името му.

(Фред Карлинг)

Изпрати й съобщението и я прегърна. Тя се притисна до него и прошепна:

— Ще се опитам. Ще се старая, обещавам.

— Знам. Чуй, Абра, много те обичам.

— Радвам се.

След четирийсет и пет минути влезе в хосписа и отиде право в стаята на медицинските сестри, защото знаеше, че Клодет ще е там. И зададе въпроса, който беше задавал десетки пъти и който звучеше малко нелепо, сякаш се отнасяше за човек, който се е отбил на гости и се кани да си тръгне: