Стивен Кинг - Доктор Сън

По-късно, когато тя тръгна да изпрати приятелката си (двете се бяха хванали под ръка и безгрижно си бъбреха), Луси се приведе към Дан. От двете страни на устата й се бяха врязали бръчки, бръчици имаше и около очите й, в косата й проблясваха първите сребърни нишки. Хрумна му, че може би Абра е забравила „Верни на възела“, но те ще преследват Луси, докато е жива.

— Ще поговориш ли с нея? За чиниите…

— Ще поседна на брега на реката да се полюбувам на залеза. Изпрати я при мен, когато се прибере от приятелката си.

Луси очевидно изпита облекчение, вероятно и Дейв. Дан предполагаше, че за тях дъщеря им завинаги ще си остане загадка. Щеше ли да им стане по-леко, ако им признаеше, че и за него ще остане неразгадана мистерия? Надали.

— Стискам палци, шефе — подхвърли Били.

Дан излезе на задната веранда, където преди две години Абра лежеше в безсъзнание (само привидно, разбира се), и Джон Далтън застана до него:

— Готов съм да ти окажа морална подкрепа, но мисля, че не бива да се намесвам.

— Опитвал ли си се да разговаряш с нея?

— Да. Луси ме помоли.

— И удари на камък, така ли?

Джон сви рамене:

— Тя упорито избягва тази тема.

— На нейната възраст и аз я избягвах.

— Обаче не си счупил всички чинии в старинния бюфет на майка си, нали?

— Мама не притежаваше старинен бюфет — промърмори Дан.

Прекоси задния двор на семейство Стоун и тръгна надолу към брега: под лъчите на залязващото слънце река Сако приличаше на бляскава алена змия. Скоро планините щяха да погълнат последната дневна светлина и реката щеше да посивее. На мястото на някогашната телена ограда, поставена да прегражда достъпа на малките деца до реката, сега бяха засадени декоративни храсти. Преди година Дейвид махна оградата и заяви, че повече не е необходима, защото Абра и приятелките й са отлични плувкини.

Само дето не му хрумна, че има и други опасности.

Водата беше избледняла до светлорозово — пепел от рози, когато Абра застана зад него. Дан веднага усети присъствието й и без да се обърне, разбра, че е облякла пуловер над блузата с голи рамене. Въпреки че снегът отдавна се беше стопил, в тази част на Ню Хемпшир пролетните вечери бяха хладни.

(гривната много ми харесва Дан)

Вече много рядко го наричаше вуйчо.

(радвам се)

— Помолили са те да разговаряш с мен за чиниите — каза тя. В думите й липсваше топлотата, излъчвана от мислите й, а и те й изчезнаха. След като му благодари искрено и сърдечно, тя блокира достъпа до ума си. Вече го правеше много успешно и се усъвършенстваше с всеки изминал ден. — Така е, нали?

— А ти искаш ли да поговорим?

— Извиних й се. Казах й, че беше неволно. Подозирам, че не ми повярва.

(аз ти вярвам)

— Защото, за разлика от тях знаеш.

Дан не продума и изпрати лаконично мислено съобщение:

(?)

— За нищо не ми вярват! — избухна Абра. — Не е честно! Не знаех, че на купона на Дженифър ще има алкохол и дори не близнах! Обаче тя ме наказа да не излизам цели две шибани седмици!

(???)

Нямаше ответна мисъл. Реката вече не беше светлорозова, а почти сива. Дан рискува да погледне Абра и видя, че тя се взира в маратонките си — червени като полата й. Пламналите й страни също бяха в тон с полата.

— Добре де — каза тя след малко и макар че не вдигна поглед, колебливо се усмихна. — Теб не мога да излъжа. Изпих една глътка, за да опитам вкуса. Какво толкова съм направила? Тя сигурно подуши дъха ми, като се прибрах. Да бъда ли откровена? Изобщо не ми хареса — голяма гадост!

Дан предпочете да не й отговори. Ако й кажеше, че и за него първата глътка алкохол е била гадна и че не се е смятал за виновен, тя щеше да приеме думите му като досадно поучение от възрастен. Не бива да виниш децата, че порастват. Нито да ги учиш как да го правят.

— А чиниите счупих неволно — прошепна Абра. — Стана случайно, както й обясних. Бях много ядосана.

— Често се гневиш — отбеляза той и си спомни как тя просъска на умиращото същество, което щеше да прилича на жена, ако не беше пожълтялата й бивна: Боли ли, а? Дано те боли! Дано адски те боли!

— Конско ли ще ми четеш? — заяде се тя и добави с леко презрение: — Знам, че тъкмо това ще й хареса.

— Не съм в настроение за конско, но мога да споделя с теб история, която научих от майка си. В нея се разказва за твоя прадядо, бащата на Джак Торънс. Интересува ли те?

Абра сви рамене, за да покаже, че й е все едно.

— С Дон Торънс сме почти колеги, само че той изпълнявал функциите на медицинска сестра. До края на живота си ходел с бастун, защото кракът му бил премазан при автомобилна катастрофа. Веднъж, тъкмо били седнали да вечерят, той пребил жена си с бастуна. Заудрял ей-така, без причина. Счупил й носа и й разцепил главата. Горката жена се проснала на пода и тогава той започнал да я налага още по-жестоко. По-късно баща ми споделил с мама, че Дон щял да убие съпругата си, ако Брет и Майк — моите чичовци, не го били спрели. Повикали лекар, който заварил прадядо ти коленичил до пострадалата. Бил донесъл домашната аптечка и се опитвал да окаже първа помощ на жена си. Излъгал, че се е спънала и е паднала по стълбището. Твоята прабаба, която ти не си виждала, Абра, потвърдила версията му. Подкрепили я и двете момчета.