Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

Бели облаци бавно плуваха към хоризонта с цвят на избелели дънки, наоколо, докъдето стигаше погледа, се простираха ожънати ниви, потънали в сън, но не мъртви, обагрени в невероятен светлокафяв цвят.

— Да, „великолепно“ е най-точната дума — най-сетне промълви Луис.

— Някога тукашните хора наричаха хълма „Проспект Хил“ — поясни Джъд, пъхна цигара в устата си, но не я запали. — Навярно все още му викат така, но сега в града се преселиха по-млади хора и едва ли някой си спомня за съществуването му. Май че малцина си правят труда да се изкачат дотук. Хълмът не е много висок и едва ли някой би предположил, че от върха му се разкрива подобна гледка. Вижте… — той описа окръжност с ръка и замълча.

— Да, наистина се вижда всичко — тихо и с благоговение промълви Рейчъл, сетне се обърна към съпруга си: — Скъпи, нима всичко наоколо ни принадлежи?

Джъд се намеси, преди Луис да отвори уста:

— Да, част от имота е.

„Което — помисли си Луис — не е съвсем същото.“

Температурата в гората беше поне с десет градуса по-ниска. Все още широката пътека бе застлана с изсъхнали борови иглички. Тук-таме от двете й страни се виждаха цветя, поставени в саксии или в стари канчета (повечето от последните бяха увехнали). Бяха изминали около половин километър надолу по хълма; Джъд повика Ели, която тичаше пред тях и тихо й каза:

— Малките момичета спокойно могат да идват тук, но искам да обещаеш на мама и на татко никога да не се отклоняваш от пътеката.

— Обещавам — побърза да заяви Ели, сетне запита: — Защо?

Старецът погледна към Луис, който бе спрял да си отдъхне. Носенето на Гейдж, дори под сянката на старите борови дървета, съвсем не бе лека работа.

— Знаеш ли къде се намираме? — попита Джъд.

Лекарят се замисли, понечи да каже: „Лъдлоу, в Северен Лъдлоу, зад моята къща, между шосе 15 и «Мидъл Драйв»“, отказа се и отрицателно поклати глава. Джъд посочи с палец зад рамото си.

— В онази посока е градът. Но насам, в продължение на повече от сто километра, се простират единствено гори. Местните жители им казват „горите на Северен Лъдлоу“, въпреки че преминават през Орингтън и се спускат през Рокфорд чак до държавните земи, които индианците искат да си получат обратно. Навярно ще ти се стори абсурдно, ако кажа, че симпатичната ти къщичка на магистралата, снабдена с телефон, с електричество и с кабелна телевизия, се издига на границата на пущинак, но всъщност е самата истина. — Той отново погледна към Ели и продължи: — Обяснявам всичко подробно, за да разбереш защо не бива да се изгубваш в гората. Ако се отклониш от пътеката, Бог знае какво може да ти се случи.

— Няма, мистър Крендъл — отвърна Ели. Баща й забеляза, че е впечатлена от думите на стареца и изпитва нещо като страхопочитание, лишено от страх. Но Рейчъл продължаваше смутено да се взира в Джъд, дори Луис изпита леко безпокойство — навярно се дължеше на инстинктивния страх от гората, вроден в градските чеда. Помисли си, че не е хващал компас отпреди двайсет години, когато лагеруваше със скаутите и съвсем смътно си спомня как да се ориентира по полярната звезда, върху коя страна на дънера расте мъхът или как да майстори различни морски възли. Джъд изгледа притихналите си събеседници, леко се усмихна и каза:

— Е, никой не се е загубил в гората от хиляда деветстотин трийсет и четвърта насам или по-точно — никой тукашен жител. Последният се казваше Уил Дженсън. Изчезването му не представляваше огромна загуба за човечеството, защото, с изключение на Стани Бушар, в околността едва ли имаше по-голям пияница от него.

— Казахте, че нито един местен жител не се е загубил — прекъсна го неуверено Рейчъл и Луис сякаш прочете мислите й: „Ние все още не сме местни жители.“

Джъд замълча, сетне кимна.

— Вярно е, че всеки две-три години изчезва по някой турист, който си е въобразявал, че не може да се загуби в близост до магистралата. Но винаги го откриваме, госпожо, не се притеснявайте.

— Има ли лосове? — неспокойно попита Рейчъл.

Лекарят се усмихна: нищо не можеше да разубеди жена му, че наоколо ги дебнат незнайни опасности.

— От време на време наистина се мяркат лосове — поде Джъд, — но не бива да се плашите от тях, Рейчъл. Раздразнителни са единствено като се разгонят, но иначе са извънредно кротки. Единствените хора, върху които се нахвърлят, когато са разгонени, са жителите на Масачузетс. Не мога да си го обясня, но все пак е факт.

Луис си помисли, че старецът се шегува и го изгледа под око, но събеседникът му изглеждаше напълно сериозен.