Стивен Кинг - Гробище за домашни любимци

— Красиво е — произнесе Рейчъл, но по тона й пролича, че мисли другояче.

— Страхотно! — въодушевено извика Ели.

Луис свали раницата от гърба си, измъкна Гейдж, остави го на земята да си попълзи и облекчено въздъхна.

Ели започна тичешком да обикаля надгробните паметници, като се спираше и възкликваше пред всеки. Луис я последва, а Рейчъл предпочете да остане при сина си. Джъд седна с кръстосани нозе на земята, облегна се върху ниска скала и запали цигара.

Луис забеляза, че симетрията на надгробните паметници не е случайна — по всичко личеше, че нарочно са подредени в концентрични окръжности.

Върху скован от стари дъски кръст, неумела детска ръка бе записала: „Котаракът Смъки — най-послушният на света“. А отдолу — „1971-1974“. Малко по-нататък, във вътрешната окръжност, лекарят се натъкна на плоча, върху която се мъдреше надпис с червени, избелели от времето букви: „Бифър, Бифър, истински тигър. Допреди да се спомине, най-вярна бе дружина!“

— Бифър беше кокер-шпаньол на семейство Дреслер — обясни Джъд. С тока на грубата си обувка бе издълбал трапчинка в земята и внимателно изтръскваше цигарата си в нея. — Миналата година го прегази камион. Страхотна поема, а?

— Да — съгласи се Луис.

Върху някои гробове бяха поставени букети, които, с малко изключения, бяха увехнали, а някои дори се бяха разложили. Луис се опита да разчете написаните с молив или с писалка посвещения, но повече от половината почти не се виждаха. Върху някои паметници нямаше никакви надписи — навярно са били направени с тебешир.

— Мамо, ела! — извика Ели. — Тук има гроб на златна рибка!

— Не държа да го видя — отвърна Рейчъл и съпругът й изненадано я погледна — стоеше сама, извън гробището и явно бе притеснена. „Дори и това място й действа на нервите“ — каза си той. Рейчъл явно не можеше да свикне със смъртта („нормална реакция на всеки човек“ помисли си Луис), което безсъмнено се обясняваше с душевната травма, която бе получила в детството си при смъртта на сестра й Зелда. Ужасното преживяване бе забранена тема, която Луис се бе научил да избягва още в началото на брака им. Зелда бе починала от менингит на гръбначния мозък; последните й дни навярно са били мъчителни и грозни, а Рейчъл е била на възраст, когато децата са особено впечатлителни. Съпругът й си казваше, че за нея е най-добре да забрави неприятното преживяване.

Ето защо й намигна, а Рейчъл признателно му се усмихна.

Луис се огледа наоколо. Поляната, на която стояха, не бе окосена; слънцето свободно проникваше през клоните на дърветата и навярно, затова тук тревата бе толкова буйна. Все пак поддържането й изискваше поливане и специални грижи. Лекарят си представи бидоните с вода, домъкнати дотук или натоварените върху крехките детски гърбове индиански помпи, които положително тежаха повече от Гейдж, настанен в удобната за носене раница. Хрумна му колко е странно, че малчуганите проявяват такова постоянство при поддържането на гробището. От детството си бе запазил спомена за екзалтиран ентусиазъм, който бързо изчезваше, подобно на запалена хартия. Увлеченията на Ели бяха също тъй мимолетни.

Джъд беше прав — явно малчуганите се грижеха за гробището от години насам. Лекарят тръгна към центъра и установи, че навътре гробовете са все по-стари, а надписите — по-избелели. Върху един от паметниците пишеше: „Трикси, убит на шосето на 15 септември, 1968“. Малко по-нататък, в същата окръжност, стоеше плоска дъска, здраво побита в земята. Силният студ и пролетните води я бяха изкорубили и килнали на една страна, но Луис все пак успя да прочете: „В памет на Марта, нашата любима зайка, умряла на 1 март 1965“. На следващия ред бе погребано „Нашето Добро куче! — генерал Патън“ (надписът беше подчертан), умряло през 1958, и Полинезия (ако не го лъжеше паметта, така се наричаше любимата папагалка на доктор Дулитъл), произнесла последното си „Поли иска бисквитка“ през пролетта на 1953. Надписите върху гробовете в двете вътрешни окръжности изобщо не можеха да се разчетат; сетне Луис се натъкна на надгробен камък от пясъчник, който все още бе доста отдалечен от центъра. Надписът върху него гласеше: „Хана — най-доброто куче на всички времена, 1929-1939“. Въпреки че пясъчникът е сравнително мек камък (в резултат на което буквите вече бяха почти незабележими), Луис не можеше да си представи колко време е било необходимо на малчугана, за да издълбае върху него деветте думи. Подобни прояви на обич и на страдание му се струваха обезпокоителни и странни, но беше сигурен, че дори възрастните не издигат такива паметници на покойните си родители или на децата си, когато им се случи да ги надживеят.